Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Между другото, Холгер Палмгрен може би вече знаеше отговора. Той, противно на всякакви очаквания и вероятно в разрез с всички съвети на лекарите, беше посетил Лисбет във „Флудберя“. Във всеки случай би било приятно да поговори с него и да провери как е. Микаел взе телефона си и отново погледна часовника. Дали не беше твърде рано? Не, не, Холгер винаги се будеше в осем, без значение дали е празник, или делник, така че Микаел позвъни. Не се получи. Изглежда, имаше някакъв проблем с телефона на стария мъж. Глас в слушалката съобщи, че в момента номерът не бил в употреба. Микаел пробва стационарния номер на Холгер. Отново не получи отговор и тъкмо се канеше да опита отново, когато чу стъпките на боси женски крака зад себе си и се обърна с усмивка.

Холгер Палмгрен също бе открил, че мобилният му не работи, което никак не го учуди. Нищо не работеше, начело с него. Състоянието му беше окаяно. Още от малките часове лежеше буден, в плен на спазми и болки. Какво, за бога, се случваше с него?

Чувстваше се все по-уверен, че вчерашният разговор беше голяма грешка. Може би Стейнберг беше чиста проба бандит, без значение в колко комитети и комисии участваше. Беше достатъчно дори само това, че професорът е подписал решение Лисбет да бъде пратена в приемно семейство против волята на момичето и майката. Само това!

О, господи, боже мой, колко беше глупав. Какво да прави? На първо време трябваше да се обади на Лисбет и да обсъди въпроса с нея. Но ето, телефонът му не работеше. Холгер бе спрял да използва стационарната линия, защото в последно време по нея го търсеха само продавачи и хора, с които не искаше да разговаря. А дали не беше дръпнал кабела?

С много усилия успя да се обърне и видя, че кабелът наистина не е включен. Дали можеше да го пъхне обратно? Протегна се колкото можа, подпрял гърди на облегалката, и със сетни сили успя да го включи. Пос​ ле известно време лежа задъхан, преди да вдигне стария телефон от нощното шкафче. Имаше сигнал. Това беше добро начало. Отново се почувства дееспособен, обади се на телефонната централа и помоли да го свържат със затвор „Флудберя“. Не очакваше да разговаря с някой шампион по дружелюбност, но въпреки това остана втрещен от арогантността, с която бе посрещнато обаждането му.

– Името ми е Холгер Палмгрен – каза той възможно най-авторитетно. – Аз съм адвокат. Бъдете така добър да ме свържете с отговорните лица в отделението с повишено ниво на сигурност. Въпросът е от жизненоважно значение.

– Тогава ще почакате.

– Няма никакво време за губене – изръмжа той.

Въпреки това се наложи да чака и едва след редица прехвърляния и забавяния успя да се свърже с една надзирателка от отделението, която се казваше Хариет Линдфорш. Хариет говореше лаконично и строго, но той подчерта сериозността на положението. Каза, че иска веднага да разговаря с Лисбет Саландер. Отказът ѝ го накара да изтръпне. Не само заради изнервената интонация, ами и заради думите „особено предвид нас​ тоящата ситуация“.

– Случило ли се е нещо? – попита той.

– С нейния адвокат ли работите?

– Не. Или да.

– Това не беше ясен отговор.

– Не съм пряко замесен.

– Тогава ще трябва да се обадите по-късно – каза Хариет Линдфорш и затвори.

Холгер не беше на себе си. Удари леглото със здравата си ръка. Представяше си, че са се случили всякакви ужаси, и си мислеше, че вината е негова. Опита да се осъзнае и да не изпада в диви спекулации, но това не помогна. Защо, по дяволите, беше толкова недъгав?

Трябваше просто да се изправи и да овладее ситуацията. Само че пръстите му бяха криви и сковани, а тялото сгърчено и наполовина парализирано. Не можеше дори да се качи на инвалидната си количка без чужда помощ и тогава го влудяваше. Ако изминалата нощ беше пътят му към Голгота, то сега Холгер се чувстваше като разпнат, а проклетият матрак беше неговият кръст. Вече дори Екельоф и свитият му сред лилиите юмрук не му носеха утеха. Погледна телефона. Беше му се сторило, че някой го търси, докато чакаше да го свържат с отделението на Лисбет, и съвсем вярно, Микаел Блумквист му беше звънял и бе оставил съобщение. Чудесно, Микаел би могъл да му помогне и да направи нещо с информацията. Холгер набра номера му. Никой не вдигна, но Холгер продължи да опитва, отново и отново, и накрая гласът на Микаел прозвуча в слушалката. Беше запъхтян и Холгер веднага усети, че задъхването на Микаел е от доста по-приятен характер от това, което измъчваше самия него.