Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

После седна пред компютъра си и се зачуди как да започне. Нямаше представа. През годините се беше ровил във всичко възможно: архиви, дневници, бази данни, съдебни документи, микрофилми, стари томове, описания на имущество, декларации, финансови отчети, завещания, данъчни календари [27] В Швеция данъчните декларации на физическите и юридичес​ките лица са публично достояние и се публикуват в т. нар. данъчни календари. – Б. пр. .

Беше изисквал преразглеждане на решения за поверителност, позовавайки се на принципа на публичността или пък на защитата на информаторите. Беше намирал вратички и заобиколни пътища. Буквално се беше ровил в кофи за боклук, с часове беше разглеждал стари снимки, беше редил пъзели от противоречиви свидетелски показания и беше бродил из мазета и хладилни помещения. Но никога не беше проверявал дали някой е осиновен, или роден извънбрачно. Рядко считаше, че това му влиза в работата, и сега също не беше сигурен дали случаят е такъв. Въпреки това се довери на инстинкта си. Ивар Йогрен бе нарекъл Лео циганин и татарин, а това не бяха просто стари и неприятни расистки обиди. Реакцията беше странна. Ако онзи идиот намекваше за потекло и уж по-шведска кръв, то семейство Манхеймер беше далеч пред рода Йогрен във всяко отношение. Родословното им дърво се разклоняваше далеч назад, чак до седемнайсети век. Не беше невъзможно в миналото да се крие нещо, което да си струва да се провери.

Микаел потърси няколко ключови думи в интернет и се усмихна. Не знаеше защо, но генеалогията очевидно се беше превърнала в обществено движение. Съществуваха какви ли не архиви, в които да търси. Фантастично беше колко много стари църковни книги, протоколи от преброявания на населението и данни за емигранти и имигранти бяха сканирани и цифровизирани. Това си беше златна мина. А ако някой искаше да се върне далеч назад, отвъд историята на цивилизацията, чак до прародителите ни в Африка, то можеше да го стори чрез генетичните бази данни. Ако човек имаше пари и търпение, можеше да проследи странстванията на предците си през хилядолетията, степите и континентите.

Но положението със скорошните осиновявания не беше толкова добро, тъй като имаше седемдесетгодишен период на поверителност. Вярно, човек можеше да обжалва в апелативния съд, но само ако случаят е особено наболял, а любопитните журналисти, които дори не знаят какво търсят, едва ли влизаха в това число. Официално вратата пред него беше затворена, но той знаеше по-добре от всекиго, че винаги има и друг начин да влезеш някъде. Оставаше да измисли как.

Часът беше седем и половина сутринта. Малин спеше на двойното легло, а небето над Ридарфиерден предвещаваше хубав ден. След няколко часа щяха да отидат да слушат Лео Манхеймер във „Фотографиска“ до Стадсгордскайен. Но преди това Микаел искаше да проучи миналото на Лео. Само че работата не вървеше особено добре, не му помагаше и това, че беше неделя. Всичко беше затворено, а и той бе принуден да признае: след дългия разговор с Малин вчера беше започнал да симпатизира на човека. Но сега това нямаше значение, не смяташе да се отказва. Ако разбираше правилно, първо трябваше да поиска от Държавния архив да му предоставят кръщелното свидетелство на Лео. Ако не му разрешеха да го прочете, това щеше да е индикация, че подозренията му не са били безпочвени. Кръщелното можеше да бъде засекретено и по други причини, не само поради осиновяване, така че на Микаел щеше да му се наложи да издири църковните досиета [28] Освен акт за раждане, всеки човек в Швеция има и лично до​сие, водено от църковната администрация. До 2012 година тези досиета са се съхранявали в съответните енории, но вече са част от Държавния архив. – Б. пр. на Лео и родителите му и да ги сравни. В тези досиета – които само по изключение биваха засекретявани – имаше информация за промените в географското местоположение. Ако при раждането му Лео и родителите не бяха записани в една и съща енория, а именно Вестерлед в Нокебю, това би било ясен знак. Херман и Вивека не биха могли да бъдат биологичните му родители.

Ето защо Микаел написа молба да получи кръщелното на Лео от Държавния архив, както и църковните досиета на него и родителите му. Само че така и не изпрати имейла, защото се притесняваше от собственото си име. За мнозина то служеше като предупредителен сигнал. Хората винаги се чудеха защо се интересува от дадено нещо. Плъзваха клюки: „Микаел Блумквист беше тук и слухтеше“. Мълвата за запитването му несъмнено щеше да стигне до много хора, а това не беше добре – стига в тази история наистина да имаше нещо гнило. Реши вместо това утре сутринта да се обади в Държавния архив и да се възползва от принципа на публичността, който му позволяваше да изисква информация анонимно.