Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Гордей се с чувствителността си, Лео. В теб има голяма сила. Нещата ще се подобрят, бъди сигурен.

Лео търсеше утеха в репликите на Карл и винаги копнееше за срещите им всеки вторник в четири часа. Това беше най-хубавата част от седмицата. Кабинетът на Карл се намираше в дома му на Грьонвиксвеген. Вътре имаше черно-бели, мъгливи снимки от Париж през петдесетте години, както и захабен, но мек кожен фотьойл, на който Лео седеше в продължение на час или два и говореше за всички неща, които родителите и приятелите му не проумяваха. Карл беше най-хубавото нещо в детството му, въпреки че Лео осъзнаваше, разбира се, че идеализира образа му.

Щеше да продължи да го идеализира през целия си живот и отново и отново да се връща към последните няколко часа, прекарани пред рояла в онзи октомврийс​ ки следобед. Спомняше си как отделяше време на всеки тон, на всяка промяна в мелодията и хармонията. Но изведнъж чу мерцедеса на баща си отвън и спря да свири.

Татко трябваше да се прибере чак в неделя вечерта, така че ранното пристигане беше притеснително само по себе си. Но това не беше всичко. На двора витаеше странно спокойствие, някакво колебание и вратата на колата се отвори с необичайна предпазливост. В следващия момент обаче, като опровержение, вратата се затръшна и във въздуха се усети гняв. Стъпките, които захрущяха по чакъла, бяха бавни и тежки. Дишането беше учестено. След малко откъм верандата се чуха въздишки и шум от разтоварване на багаж – куфара и вероятно пушките.

Извитата дървена стълба, която водеше към втория етаж, изскърца. Лео усети мрака още преди фигурата на баща му да се извиси пред вратата. Винаги щеше да си го спомня. Татко носеше зелени ловджийски панталони и черна мушама и цялото му теме беше потно. Изглеждаше разтревожен. В критични ситуации обикновено реагираше с арогантност и гняв. Сега обаче изглеждаше изплашен, а щом пристъпи напред, походката му стана колеблива. Лео се изправи несигурно и получи недодялана прегръдка.

– Съжалявам, момчето ми. Така ужасно съжалявам.

Лео никога не се бе съмнявал в искреността на думите му. Но в тях имаше и още нещо, което не беше толкова лесно за тълкуване. Долови го обаче в самата история и в неспособността на баща му да го погледне в очите. Между редовете се криеше нещо неизказано и ужасяващо. Но в онзи момент това нямаше значение.

Карл беше мъртъв и животът на Лео никога повече нямаше да бъде същият.

Въпреки хубавото време навън, на събитието на Акционерната асоциация във „Фотографиска“ присъстваха неочаквано много хора. От друга страна, времената бяха такива. Всичко, свързано с акции, привличаше публика, а тук организаторите не изкушаваха само с мечти за богатства, ами и с малко опасения. Заглавието на семинара гласеше Ще расте ли балонът, или ще се спука? Тематичен следобед за препускащите курсове на борсата и сред поканените имаше редица известни имена. Не може да се каже, че Лео Манхеймер беше основната атракция.

Но той щеше да говори първи и Микаел и Малин пристигнаха тъкмо навреме, за да видят как излиза на сцената. Бяха бързали през горещия и безветрен Стокхолм и успяха да си намерят място най-отзад вляво. Малин се чувстваше малко притеснена от това, че отново ще види Лео. Микаел, от своя страна, беше изпълнен с лоши предчувствия след разговора с Холгер Палмгрен. Почти не слушаше какво говори Карин Лаестандер, младата изпълнителна директорка на Акционерната асоциация, която държеше встъпителна реч отпред на подиума.

– Предстои ни вълнуващ ден – каза тя. – Ще чуем множество експертни анализи на състоянието на пазара. Но решихме първо да погледнем към борсата от по-философска гледна точка. Вашите аплодисменти за Лео Манхеймер, доктор по икономика и главен аналитик в инвестиционния посредник „Алфред Йогрен“.

Висок, стилен мъж със светлосин костюм и къдрава коса стана от един стол на първия ред и се качи на сцената. Първоначално всичко като че беше наред. Мъжът стъпваше решително и леко и изглеждаше точно както трябва – богат и уверен. Откъм публиката обаче се чу някакъв пронизителен, скърцащ звук. Някой бе дръпнал злощастно стола си и в същия миг Лео залитна. Лицето му посивя и той сякаш щеше да падне. Малин хвана ръката на Микаел и прошепна: „О, не“.

– Господи, Лео! Как си? – заекна Карин Лаестандер.

– Окей съм.

– Сигурен ли си?

Лео се подпря на кръглата маса на сцената и понечи да отвори една бутилка вода.

– Просто съм малко напрегнат – каза той, опитвайки да се усмихне.