Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Отиде в коридора заедно с нея, минавайки покрай развълнуваните затворнички и пазачи, които се мъчеха да минат по-напред. За миг си помисли, че неспокойст​ вието ще излезе извън релси. Жените наоколо крещяха и посягаха към тях. Отделението беше на ръба на бунта. Напрежението и отчаянието, които от толкова време къкреха под повърхността, сега като че бяха на път да експлодират. С неимоверни усилия Алвар успя да отведе Саландер в килията ѝ и да затвори вратата след себе си. Някой започна да блъска отвън. Колегите му крещяха и призоваваха затворничките да спазват реда. Сърцето му биеше силно. Устата му беше пресъхнала и той не знаеше какво да каже. Лисбет дори не се обърна към него. Просто се загледа към бюрото си и прокара ръка през косата си.

– Предпочитам да поемам отговорност за постъпките си – каза тя.

– Исках да те предпазя.

– Глупости! Искаше да се почувстваш като малко по-добър човек. Но няма нищо. Сега можеш ли да си вървиш?

Алвар искаше да каже още нещо. Искаше да даде обяснение за действията си. Но осъзна, че би било нелепо. Обърна се и чу Лисбет да промърморва зад гърба му:

– Ударих я в гръкляна!

Гръкляна, помисли си той, заключи вратата и си запроправя път през хаоса в коридора.

Холгер Палмгрен чакаше Лулу, като междувременно опитваше да си припомни какво точно пишеше в документите. Възможно ли бе там наистина да се крие нещо ново или сензационно? Трудно му беше да го повярва. Най-интересното в тях – нещо, което самият той знаеше отдавна – беше информацията, че е имало планове Лисбет да бъде пратена в приемно семейство като малка, когато ситуацията с баща ѝ и издевателствата му над Агнета са били най-страшни.

Е, скоро щеше да разбере. През четирите дни в седмицата, когато беше работа, Лулу винаги пристигаше точно в девет, а днес именно тя беше на смяна. Холгер копнееше да я види. Лулу щеше да го подготви за лягане, да му сложи морфиновия пластир, да се погрижи за него и да вземе документите от най-долното чекмедже на бюрото във всекидневната, където тъкмо тя ги бе оставила след посещението на Май-Брит Турел.

Холгер си обеща да ги прочете с възможно най-бис​ тър ум. Може би съдбата щеше да му окаже привилегията да помогне на Лисбет за последно. Изстена. Болките отново прорязаха бедрата му. През тази част от денонощието го болеше най-много и той отправи молитва: „Скъпа, прекрасна Лулу. Имам нужда от теб. Ела“. И наистина полежа пет, десет минути, барабанейки със здравата си ръка по одеялото, преди откъм стълбището да отекнат стъпки, които му се стори, че разпознава.

Вратата се отвори. Да не би Лулу да бе подранила с двайсет минути? Чудесно! Само че от прага не долетя весел поздрав, не се чу „Добър вечер, старче“, а само тихите стъпки на нечии крака, които се приближаваха към спалнята. Холгер се изплаши, което беше нетипично за него. Това бе едно от предимствата на възрастта му. Вече нямаше много за губене. Но сега го обзе тревога, може би именно заради документите. Искаше да ги прочете и да помогне на Лисбет. Ненадейно отново бе открил нещо, заради което да живее.

– Ехо – викна той. – Ехо?

– Божке, буден ли си? Надявах се, че спиш.

– Никога не спя, когато ти ще идваш – каза той, осезаемо облекчен.

– Изобщо даваш ли си сметка колко изморен беше през последните дни? По едно време се уплаших, че посещението в затвора ще те довърши – отвърна Лулу и влезе в стаята.

Носеше шарена африканска рокля, очите ѝ бяха гримирани, а устните начервени.

– Толкова зле ли съм бил?

– Почти не можеше да се говори с теб.

– Извинявай, нещата ще се подобрят.

– Ти си любимецът ми, знаеш го, а единственият ти недостатък е, че постоянно се извиняваш.

– Извинявай.

– Ето.

– Какво става, Лулу? Днес изглеждаш особено прив​ лекателно.

– Ще се виждам с един мъж от Вестерханинге. Представяш ли си? Той е инженер и има къща и ново волво.

– Той те ухажва, разбира се?

– Надявам се – каза тя и намести краката и бед​ рата му.

После се увери, че се е облегнал удобно на възглавницата, и повдигна болничното легло, така че Холгер да се изправи до седнало положение.

Докато подвижната част се издигаше с глухо бръмчене, Лулу продължи да разправя за мъжа от Вестерханинге, който се казвал Роберт или може би Ролф, Холгер не чу добре. Лулу сложи ръка на челото му.

– Потен си, глупчо. Трябва да те изкъпя.

Никой не можеше да каже глупчо толкова нежно, колкото Лулу. Обикновено Холгер обичаше да си бъбри с нея, но сега беше нетърпелив. Погледна към безжизнената си лява ръка. Изглеждаше по-жалко от всякога.