Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Лулу беше един от светлите лъчи в живота му и единственият човек, с когото беше говорил за Лисбет и посещението си във „Флудберя“. Свиждането беше кошмарно. Дори само вида на високата стена на затвора го накара да се разтрепери. Как можеха да пратят Лисбет на такова място? Та тя бе сторила нещо бележито. Бе спасила живота на едно дете. Недостойно беше да постъпят така и когато се срещна с нея в стаята за посещения, Холгер беше толкова разстроен, че за разлика от друг път, не внимаваше какво говори.

Попита я за драконовата татуировка. Винаги се беше чудил, пък и принадлежеше на поколение, което не разбира самото изкуство на татуирането. Защо да се декорираш с нещо, което никога не изчезва, при положение че хората непрестанно се променят и развиват?

Лисбет отговори кратко и сбито, но това беше повече от достатъчно. Той се увлече и започна да бърбори нервно и разпиляно и очевидно разпали въображението ѝ. Беше идиотско, особено като се има предвид, че самият той не знаеше за какво говори. Какво му имаше? Защо се бе държал така? Всъщност знаеше причината. Не беше просто от възрастта или от безразсъдство. Преди няколко седмици неочаквано го посети Май-Брит Турел, възрастна дама с бяла коса и птицеподобен вид. Бе някогашна секретарка на Йоханес Калдин, шефът на детското отделение в психиатричната клиника в Упсала по времето, когато Лисбет била там.

Май-Брит Турел беше прочела за Лисбет Саландер във вестниците, след което прегледала купчините записки, които наследила след кончината на Калдин. Държеше да отбележи, че никога преди не била издавала поверителна информация за пациентите. В случая обаче имало специални обстоятелства, „както знаете. С момичето са се отнасяли просто ужасяващо“. Затова Май-Брит искаше да му предостави документите, така че всичко да излезе наяве.

Холгер ѝ благодари и се сбогува. Прочете записките и се почувства най-вече потиснат. В тях се разказваше все същата тъжна история. Холгер отново научи как психиатърът Петер Телебориан връзвал Лисбет със затягащи колани и я подлагал на тежък тормоз. Документите не съдържаха нищо ново, или поне така му се бе сторило, но може би грешеше. Няколко невнимателни думи в стаята за посещения бяха достатъчни за Лисбет и сега тя очевидно бе осъзнала, че е била част от държавно изследване. Каза, че знаела за други деца, участвали в изследването, както от предходното, така и от следващото поколение. Това, което не бе открила, бяха имената на отговорните. Изглежда, някой се бе постарал те да не фигурират в цифровизираните архиви.

„Можеш ли пак да погледнеш и да видиш дали няма да откриеш нещо?“, бе го помолила тя по телефона, и той определено щеше да го направи веднага щом Лулу дойдеше да му помогне.

От пода се разнесе хриптящ звук и още преди да могат да се различат отделни думи, Фария Кази осъзна, че това са проклятия и заплахи. Погледна надолу към Бенито. Тя лежеше по корем с разперени ръце. Нито една част от тялото ѝ не помръдваше, нито дори някой пръст; нищо, освен главата ѝ, която се отдели на сантиметър от земята, и очите, които се взираха косо в Лисбет Саландер.

– Моята Керис е насочена към теб!

Гласът ѝ беше толкова неясен и дрезгав, че почти не звучеше човешки. В мислите на Фария думите се смесиха с кръвта, която бликаше от устата на Бенито.

– Камата сочи към теб. Мъртва си.

Това беше смъртна присъда. За миг Бенито като че възвърна част от превъзходството си. Но на Лисбет Саландер изглежда не ѝ пукаше. Отговори небрежно, сякаш слушаше с половин ухо:

– Ти си тази, която прилича на умряла, не е ли така?

За нея Бенито сякаш вече не съществуваше. Вместо това тя нададе ухо към коридора и Фария внезапно проумя защо. Към тях се приближаваха тежки, бързи стъпки. Някой се задаваше към килията ѝ и в следващия миг отвън се чуха гласове, ругатни и думите: „Мръднете се, по дяволите!“. Вратата се отвори широко и на прага застана главният надзирател Алвар Олсен. Беше облечен с обичайната си синя униформа и дишаше тежко, сякаш беше тичал.

– Боже господи, какво се е случило? – попита той.

Погледът му обикаляше между проснатата на пода Бенито, изправената над нея Лисбет и седналата на леглото Фария.

– Боже господи, какво се е случило? – повтори надзирателят.

– Виждаш ли какво има на пода? – отговори Лисбет Саландер.

Алвар погледна надолу и забеляза сгъваемия нож, който лежеше в една вадичка кръв до дясната ръка на Бенито.

– Какво, по дяволите? – възкликна той.