Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Подозираш ли нещо?

– Не съвсем, или поне не още. Но си мислех, че Карл Сегер и Лео може да са били близки. Родителите са инвестирали в момчето, нали? Подготвяли са го за тестовете за интелигентност и така нататък, а четох, че Сегер е писал доста за влиянието, което оказва самочувствието върху развитието на младите хора, затова се чудех...

– Лео имаше повече самосъмнение, отколкото самочувствие – прекъсна го Малин.

– Карл Сегер е писал и за самосъмнението. Лео често ли говореше за родителите си?

– Понякога, но неохотно.

– Не звучи добре.

– Херман и Вивека сигурно са имали своите добри моменти, но според мен едно от нещастията на Лео е, че така и не е успял да им се противопостави. Така и не е тръгнал по собствения си път.

– Имаш предвид, че е станал финансист против волята си.

– Никога не е толкова просто. Една част от него трябва да го е искала. Но съм убедена, че мечтаеше да се освободи. Може би затова сцената в кабинета му ми направи такова впечатление. Стори ми се като сбогуване – не само с майка му, ами и с нещо друго, по-голямо.

– Нарече го Хамлет.

– Най-вече за да подчертая разликите между вас. Но е вярно, че Лео постоянно премисляше всичко.

– Накрая Хамлет става агресивен.

– Ха, да, но Лео никога не би...

– Какво?

Над лицето на Малин падна сянка и Микаел сложи ръка на рамото ѝ.

– Какво има? – попита той.

– Не, нищо.

– Хайде де!

– Веднъж видях Лео наистина обезумял – каза тя.

В 19,29 първите вибрации от товарния влак преминаха като шок през тялото на Фария Кази. До затварянето на вратите оставаха само шестнайсет минути. Но дотогава можеха да се случат много неща. Никой не знаеше това по-добре от нея. Отвън в коридора пазачите дрънчаха с ключовете си, чуваха се гласове, и макар да не разбираше и дума от казаното, тя отново долови вълнението, което се усещаше сред затворничките напоследък.

Нямаше представа на какво се дължи, но във въздуха се усещаше някаква припряност и се носеха слухове, че Бенито ще се махне оттук. Но нямаше нищо сигурно, не се знаеше дори дали навън вали, или не. Преди час сякаш имаше гръмотевична буря, но сега до тях достигаше единствено тътенът на железницата.

Стените се тресяха, а хората сновяха насам-натам, но като че ли не се случваше нищо сериозно. Може би тази вечер все пак щяха да я оставят на мира. Фуражките бяха нащрек. Алвар Олсен не я изпускаше от поглед и изглежда работеше денонощно. Може би най-накрая щеше да я защити. Може би всичко щеше да е наред, без значение какво се говореше по коридора. Фария се замисли за братята си, за майка си и за слънцето, което някога грееше над поляните във Валхолмен. Но не след дълго бе изтръгната от бляновете си.

В далечината се чу шляпане на пантофи, което звучеше притеснително познато. Вече нямаше съмнение. Във въздуха се понесе сладък мирис на парфюм и Фария Кази се задъха. Искаше ѝ се да пробие дупка в стената и да побегне по железопътните релси или просто да изчезне като с магическа пръчица. Но се намираше в килията си, изоставена и беззащитна, също като едно време в Сикла. Опита да мисли за Джамал. Естествено, това не помогна. Вече нямаше утеха. Товарният влак дрънчеше, стъпките се приближаваха, парфюмът пареше ноздрите ѝ. Само след няколко секунди щеше да бъде запратена в същата бездънна дупка, както винаги. Без значение колко пъти си повтаряше, че животът ѝ вече е съсипан и че няма какво да губи, Фария продължаваше да се ужасява всеки път когато Бенито се появеше на вратата и с блага усмивка ѝ предадеше поздрави от братята ѝ.

Не беше ясно дали Бенито е срещала Башир и Ра​ зан и дали изобщо е контактувала с тях. Въпреки това в поздрава сякаш имаше смъртна заплаха. След това задължително следваше ритуалът, при който Бенито я удряше и галеше, пипаше я по гърдите и между краката и я наричаше циганка и курва. Само че не самите докосвания и думи бяха най-лошото. Най-лошото бе чувството, че всичко това е просто прелюдия към нещо далеч по-страшно. Понякога Фария очакваше в ръката на Бенито да проблесне метал. Тук в затвора мислите за стомана я спохождаха често.

Цялата репутация на Бенито се дължеше на няколко индонезийски ками, за които се говореше, че е изковала сама по време на литания от проклятия. Твърдеше се, че камите могат да те обрекат на смърт просто като бъдат насочени към теб. Тези митове следваха Бенито по коридорите като аура, като ореол от зло, и се смесваха с мириса на парфюма ѝ. Фария многократно си бе представяла как Бенито ѝ се нахвърля с камите. Имаше и дни, когато си мислеше, че може би така би било по-добре.