Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Не е ли установено, че хакерската атака е била дирижирана от Русия? – попита тя.

– Така е, но никой не знае кой точно в Русия стои зад нея, а господата от Кремъл се кълнат, че нямат нищо общо, разбира се.

– Мислиш ли, че са старите ти дружки Паяците?

– Минавало ми е през ума.

– Трудно ми е да повярвам, че Лео би могъл да ти помогне с това.

– Може би не, но бих искал...

Той внезапно замлъкна, сякаш бе изгубил мисълта си.

– Да ме поканиш на питие? – допълни тя. – Да ме засипеш с комплименти и ласкателства и скъпи подаръци. Да ме заведеш в Париж?

– А?

– Париж. Град в Европа. Казват, че там имало известна кула.

– Утре ще интервюират Лео на живо във „Фотографиска“ [20] Галерия за съвременна фотография. – Б. пр. – продължи той, все едно нищо не беше чул. – Искаш ли да дойдеш? Може да научим нещо.

– Да научим нещо? По дяволите, Микаел. Това ли можеш да предложиш на една дама в нужда?

– За момента да – каза той, като отново прозвуча разсеяно, което я нарани още повече.

– Ти си идиот, Блумквист! – изръмжа тя и затвори.

Стоеше на тротоара, а в тялото ѝ кипеше добре поз​ нат гняв, който по някакъв начин свързваше с Микаел.

Но се успокои бързо, не заради него, а заради един образ, един спомен, който бавно изплува на повърхността на паметта ѝ. Видя пред себе си как Лео пише нещо на лист бежова хартия в кабинета си в „Алфред Йогрен“ късно вечерта. Тази сцена сякаш носеше със себе си някакво послание, което се разстла като мъгла над Страндвеген. За момент Малин постоя замислена на тротоара. После продължи надолу към Кралския драматичен театър и хотел „Бернс“, ругаейки бивши съпрузи, стари любовници и други представители на мъжкия род.

Микаел осъзна, че се е изложил, и се замисли дали не трябва да се обади отново и да я помоли за извинение, а може би и да я покани на вечеря. Но не се реши. В него се бяха пробудили хиляда и една мисли и вместо номера на Малин, той набра този на Аника Джанини, която бе не само негова сестра, ами и адвокат на Лисбет. Може би Аника знаеше какво търси тя. Вярно, никой не приемаше опазването на адвокатските тайни по-сериозно от нея. Но все пак можеше свободно да обсъжда информация, която би могла да е от полза на клиента ѝ.

Аника не вдигна, но му се обади половин час по-късно и веднага потвърди, че в Лисбет е настъпила промяна. Според нея това се дължеше на ситуацията в отделението. Лисбет започнала да се оглежда наоколо и разбрала, че сигурността там далеч не е на толкова високо ниво. Ето защо Аника настояваше тя да бъде преместена, но Лисбет, естествено, отказваше. Имала да свърши някои неща. Твърдеше, че не тя била в опасност, ами други затворнички и най-вече млада жена на име Фария Кази, която била жертва на престъпления против честта в дома си, а сега бе тормозена и в затвора.

– Случаят е интересен – каза Аника. – Смятам да се захвана с него. Може да се окаже, че имаме общи интереси, Микаел.

– Какво имаш предвид?

– Вие може да получите добра история, а аз помощ в проучването. Има нещо, което не се връзва.

Микаел не подхвана темата. Вместо това попита:

– Знаеш ли нещо повече за заплахата срещу Лисбет?

– Реално не, с изключение на това, че източниците са притеснително много и че през цялото време се говори за сестра ѝ, нейните бандити в Русия и мотоклуб „Свавелшьо“.

– Какво си предприела до момента?

– Каквото мога, Микаел. Ти как мислиш? Погрижих се от затвора да затегнат охраната ѝ. За момента не виждам непосредствена опасност. Но се случи нещо друго, което може да ѝ се е отразило.

– Какво?

– Старият Холгер я посети.

– Шегуваш ли се?

– Не, не, беше голяма драма. Но той настоя да отиде. Според мен беше важно за него.

– Въобще не разбирам как е успял да се добере до „Флудберя“.

– Аз му помогнах с документацията, а Лисбет плати пътуването. В колата имаше медицинска сестра. В самия затвор се придвижваше с инвалидна количка.

– Лисбет развълнува ли се от посещението?

– Тя не се вълнува толкова лесно. Но Холгер ѝ е близък, и двамата го знаем.

– И той не е казал нищо конкретно, което да е предиз​ викало промяната?

– Какво например?

– Може би нещо за миналото ѝ. Никой не знае повече за него от Холгер.

– Не ми е казала нищо такова. Изглежда, единственото, което ангажира вниманието ѝ в момента, е онова момиче Кази.

– Познаваш ли човек на име Лео Манхеймер?

– Звучи ми познато. Защо питаш?

– Просто се чудя.

– Лисбет ли го е споменала?