Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Винаги си бил разочарование, Лео.

Той не отговори. Никога не отговаряше на майка си, когато тя се държеше така. Но мечтаеше да напусне страната завинаги. Вече не се виждаше с почти никого, с изключение на Малин Фруде. Малин беше в развод и се канеше да напусне фирмата. Лео не вярваше, че тя го обича, но все пак му беше приятно, когато са заедно. Помагаха си през тежките периоди и се смееха, макар че гневът и делюзиите оставаха. Понякога Лео наистина се плашеше от Ивар Йогрен. Дори си втълпи, че го следят – може би Ивар беше пратил някой да го шпионира. Вече не се заблуждаваше. Знаеше, че може да очаква абсолютно всичко от него.

Очакваше абсолютно всичко и от себе си. Може би някой ден щеше да се нахвърли на Ивар и да го нарани ужасно. Или това, или самият той щеше да бъде нападнат тайно. Опитваше да отхвърли тези мисли като глупави и параноични. Но въпреки това те не му даваха мира. Чуваше стъпки зад гърба си и усещаше скришни погледи, насочени към него. Представяше си сенчести фигури, спотаени в тесни улички и кътчета, а на два пъти, докато вървеше през парка „Хумлегорден“, Лео дори се обърна рязко назад, но така и не видя нещо необичайно.

Петък, петнайсети декември, падна още повече сняг. Коледната украса осветяваше улиците на Стокхолм. Лео се прибра рано, преоблече се с дънки и вълнен пуловер и сложи чаша червено вино на пианото. Роялът беше марка „Бьозендорфер Империал“ с деветдесет и седем клавиша. Лео лично настройваше инструмента всеки понеделник. Столчето за пиано беше „Янсен “, с черна кожена тапицерия. Лео седна и засвири една нова композиция, която се основаваше на дорийски лад. В края на всяка музикална фраза натискаше шестия тон почти садистично, изкарвайки звук, който беше едновременно злокобен и меланхоличен. Лео продължи да свири и не чуваше нищо друго, нито дори стъпките по стълбището. Беше се съсредоточил дълбоко. Но изведнъж долови нещо толкова чудновато, че в продължение на минута си мислеше, че това е просто номер от страна на развълнувания му мозък и свръхчувствителния му слух. И все пак наистина звучеше, сякаш някой му акомпанира на китара. Спря да свири и тръгна към вратата. Дали да отвори? Обмисляше дали да не викне „Кой е там?“ през отвора за пощата.

В крайна сметка отключи вратата, отвори и в следващия миг сякаш се откъсна от реалността.

Затворничките в отдела с повишена сигурност бяха приключили с вечерята и напуснали столовата. Някои тренираха. Две-три пушеха и клюкарстваха на двора. Други гледаха филм – май че „Бандата на Оушън“. Останалите обикаляха из коридора и стаята за развлечение или си шепнеха нещо по килиите, чиито врати бяха широко отворени. На пръв поглед денят изглеждаше като всеки друг. Но всъщност всичко беше различно. Отделението никога вече нямаше да бъде същото.

Не само че имаше повече надзиратели от обикновено, ами никой нямаше право да приема посещения или телефонни разговори, а вътре беше непривично горещо и задушно. Самият директор Рикард Фагер беше там. Присъствието му изнервяше пазачите, които и без това се чувстваха обезпокоени от настроението сред затворничките.

Чувството за освобождение сякаш вибрираше във въздуха. В стъпките и усмивките се усещаше забравена лекота, а глъчката, която винаги кипеше от заплахи и страх, сега звучеше облекчено и развълнувано, като след падането на тиранин. От друга страна, отново като при падането на тиранин, в отделението се забелязваха признаци на тревога и вакуум във властта. Някои, като Тине Грьонлунд, изглежда се страхуваха да не им забият нож в гърба. Навсякъде и по всяко време се обсъждаше какво се бе случило и какво предстоеше да се случи.

Макар че много от приказките бяха лъжи и митове, затворничките все още знаеха повече от пазачите. Всички бяха наясно, че Лисбет е разбила лицето на Бенито и че животът ѝ е в опасност. Носеха се слухове, че близките на Лисбет вече са на мушка и че отмъщението ще бъде ужасяващо, особено сега, когато се твърдеше, че лицето на Бенито е обезобразено завинаги. Освен това всички знаеха, че за главата на Фария Кази е обявена награда, зад която стоят богати ислямисти и шейхове.

Всички съзнаваха, че веднага щом оздравее, Бенито ще бъде преместена в друг затвор, така че се очакваха големи промени. Дори самото присъствие на директора беше знаково. Рикард Фагер беше най-мразеният човек в пандиза – с изключение на две жени в отделение „C“, които бяха убили собствените си деца. Сега за пръв път затворничките го гледаха не само с омраза, ами и с известна надежда. Кой знае, може би преместването на Бенито щеше да им донесе някои облекчения?