Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Не знаеш за какво говориш – изтърси той.

– Не ми пука какво мислиш, разполагам с доказателства срещу теб. Искам просто да знам какво ще стане с Фария Кази.

Погледът на Фагер блуждаеше неконтролируемо.

– Ще се погрижим за нея – измърмори той.

Изглежда, се засрами от думите си и добави заплашително:

– Може би трябва да добавя, че Фария Кази не е единствената, срещу която има сериозна заплаха.

– Изчезвай оттук – каза тя.

– Предупреждавам те, няма да толерирам...

– Вън!

В продължение на секунда-две Рикард Фагер стоеше като парализиран. После дясната му ръка се разтрепери, а устните му помръднаха. Очевидно искаше да каже още нещо, но вместо това се обърна и нареди на Хариет да заключи, след което тресна вратата, а подметките му зачаткаха по коридора.

Фария Кази чу стъпките и се замисли за Лисбет Саландер. Многократно си бе припомняла атаката на Лисбет и сгромолясването на Бенито. Почти не можеше да се съсредоточи върху нещо друго. Сцената се разиграваше пред очите ѝ отново и отново, а понякога пораждаше асоциации, които отвеждаха Фария към други спомени. Спомени за всичко онова, поради което сега се намираше тук.

Припомняше си например как няколко дни след разговора с Джамал лежеше в стаята си в Сикла и четеше стихотворенията на Тагор. Башир мина да я нагледа към три часа следобед и изръмжа, че момичетата не бивало да четат, защото тогава ставали курви и вероотстъпнички, след което ѝ заби един шамар. Но този път тя нито се ядоса, нито се засегна. По-скоро почерпи сила от удара, изправи се и обиколи апартамента, прос​ ледявайки малкия си брат Халил с поглед.

Плановете ѝ се променяха с всяка изминала минута. Обмисляше да помоли Халил да я пусне навън, докато никой не гледа. Или пък можеше да го накара да се обади на социалните, на полицията, на старото ѝ училище. Можеше да го убеди да се свърже с някой журналист или с имама Фердуси, или с леля Фатима. Щеше да му каже, че ще си пререже вените, ако той не ѝ помогне.

Но не направи и не каза нищо. В пет часа отвори гардероба си. Там не беше останало почти нищо освен воали и домашни дрехи. Роклите и полите отдавна бяха нарязани или изхвърлени. Все пак Фария все още притежаваше чифт дънки и черна блуза. Облече ги, обу си кецовете и отиде в кухнята, където бяха Башир и Ахмед. Двамата я зяпнаха подозрително. Фария искаше да се разкрещи и да изпочупи всички чаши вътре. Но вместо това остана неподвижно и се заслуша. Чу стъпките на Халил, който отиваше към външната врата. Реагира незабавно и сякаш обгърната от някаква нереална мъгла извади един кухненски нож от чекмеджето, скри го под блузата си и отиде във всекидневната.

Халил стоеше до вратата, облечен със синия си анцуг. Изглеждаше окаян и объркан. Сигурно я бе чул да идва, защото се мъчеше изнервено да пъхне ключа в ключалката. Фария каза задъхано:

– Трябва да ме пуснеш да изляза, Халил. Не мога да живея така. По-скоро бих се самоубила.

Халил се обърна и я погледна толкова нещастно, че Фария отстъпи назад. В същия миг чу Башир и Ахмед да стават от местата си в кухнята. Извади ножа и каза тихо:

– Престори се, че съм те заплашила, Халил. Каквото и да е, само ме пусни!

– Ще ме убият – каза той и Фария си помисли, че всичко е свършило.

Нямаше да се получи. Не искаше да плати такава цена. Башир и Ахмед се приближаваха, а тя чу гласове и откъм стълбите. Край. Беше сигурна. И все пак се случи. С все същото нещастно изражение Халил отвори вратата, при което Фария пусна ножа на пода и се втурна навън. Мина на бегом покрай баща си и Разан, които бяха в коридора отвън, и се спусна надолу по стълбите. Известно време не чуваше нищо, единствено собствените си крачки и дишане. После горе забоботиха гласове и след нея тръгнаха тежки, гневни стъпки. Фария си спомняше как побягна. Беше толкова странно. Не беше излизала от месеци. Почти не се бе движила и съвсем логично беше в ужасна форма. Но есенният вятър и освежаващият хлад навън сякаш я понесоха напред.

Тичаше така, както не бе тичала през целия си живот, на зиг-заг между къщите, надолу към Хамарбюхамнен [40] Пристанище в южната част на Стокхолм. – Б. пр. и после обратно нагоре по моста към Рингвеген [41] Най-голямата улица в квартал Сьодермалм. Улицата описва полукръг, откъдето идва и името ѝ. – Б. пр. . Там се качи на един автобус, който я откара до Васастан, където Фария продължи да тича и от време на време да пада. Лактите ѝ кървяха, когато стигна до входа на Упландсгатан, изкачи три етажа и позвъни на звънеца вдясно.