Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Микаел се сепна.

– Коя е Хилда фон Кантерборг?

– Доцент в Института по психология и ръководител на двама или трима докторанти – отговори Еленор Юрт. – Тогава беше млада, не много по-голяма от Карл, и я считаха за изключително обещаващ талант. Разбира се, именно затова е толкова трагично, че тя...

– Мъртва ли е?

– Не, доколкото знам. Но се замеси в скандал и чух, че впоследствие се е алкохолизирала тежко.

– Какъв скандал?

За миг Еленор Юрт придоби разсеян вид. После погледна интензивно Микаел право в очите.

– Случи се след смъртта на Карл, така че нямам вът​ решна информация. Но останах с впечатлението, че е обвинена несправедливо.

– Какво имаш предвид?

– Хилда фон Кантерборг не отстъпваше на който и да е нормален мъж академик с високо вирната глава. Срещала съм я на няколко пъти покрай Карл и мога да кажа, че имаше фантастично излъчване. Очите ѝ те поглъщаха. Изглежда, непрестанно се е впускала в любовни афери, а освен това беше лягала с двама-трима студенти, което не беше добре, естествено. Но всички те бяха зрели мъже, а тя бе умна, хората я харесваха и никой не възразяваше директно, поне в началото. Как да кажа, Хилда беше ненаситна. За живот, за знания – и за мъже. Определено не беше пресметлива или лоша. Просто беше all over the place [39] Хаотична, разпиляна (англ.). – Б. пр. .

– И какво се случи?

– Всъщност не знам. Разбрах само, че ръководството на института ненадейно изнамерило няколко нейни студенти, които твърдели, или по-скоро намеквали крайно уклончиво, че Хилда им е продала тялото си. Всичко звучеше толкова евтино – все едно не са могли да измислят нищо по-добро, за да я изкарат курва. Какво правиш?

Почти без да се усети, Микаел се беше изправил и търсеше нещо от мобилния си телефон.

– Намирам Хилда фон Кантерборг, която живее на Рутгер Фухсгатан, мислиш ли, че е тя? – попита той.

– Не са много жените с това име. Защо така се заинтересува от нея?

– Защото... – започна Микаел, но не довърши изречението. – Историята е малко объркана. Но разговорът с теб ми беше невероятно полезен.

– Но сега очевидно трябва да тръгваш.

– Изведнъж се оказа, че трябва да бързам. Имам чувството, че...

Това изречение също остана незавършено. Обади се Малин, която звучеше не по-малко развълнувано от него. Той обаче я помоли да се чуят по-късно. Стисна ръката на Еленор Юрт, благодари ѝ още веднъж и се втурна надолу по стълбите. Щом се озова на улицата, Микаел позвъни на Хилда фон Кантерборг.

Какво може да бъде простено и какво не? Лео и Карл често си бяха говорили за това. Въпросът беше важен и за двама им и те най-често заемаха великодушна позиция: почти всичко можеше да бъде простено, дори своеволията на Ивар. Преди време Лео се беше примирил с поведението му. Възприемаше Ивар като човек, който просто не може да се държи другояче; човек, който е зъл по начина, по който други хора са срамежливи или немузикални. Ивар не можеше да разбере чувствата на другите, така както някой, който не различава музикалните тонове, не може да разбере мелодията и хармонията на една песен. Лео гледаше на Ивар със снизхождение и от време на време получаваше някой одобрителен поглед или приятелско потупване по рамото. Ивар често го питаше за съвет, може би от личен интерес, но все пак... Понякога даже му правеше комплименти:

– Все пак не си бил толкова глупав, Лео!

Бракът на Ивар с Маделейн Бард сложи край на всичко това. Лео бе обсебен от омраза, която никоя терапия на този свят не можеше да излекува или удържи. Той я остави да го завладее. Приветстваше я като треска, като буря, която беше най-страшна през нощта или на разсъмване. Тогава яростта и жаждата за мъст туптяха в слепоочията и гърдите му. Фантазираше за случайни изстрели, злополуки, социални унижения, болести и грозни обриви. Даже дупчеше снимки и опит​ ваше със силата на мисълта си да направи така, че Ивар да падне от някой балкон или тераса. Беше на ръба на лудостта. Но нищо не се случваше, с изключение на това, че Ивар стана по-бдителен и неспокоен и вероятно самият той планираше нещо. Времето минаваше, Лео понякога се чувстваше по-добре, понякога по-зле, докато не дойде декември месец преди година и половина.

Валеше сняг и беше необичайно студено. Майка му лежеше на смъртния си одър. Лео ходеше при нея три пъти седмично и опитваше да бъде добър син и да я утешава. Но не беше лесно. Болестта не смекчаваше характера ѝ. Напротив, морфинът съвсем я лишаваше от автоцензура и на два пъти тя му каза, че е слабак.