Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Сякаш досието е попълнено впоследствие?

– Ами... – каза Софи. – Ако ме питаше някой друг или ако бях видяла само неговото досие, тази мисъл изобщо не би ми хрумнала. Но нали знаеш, Микаел, ти ни караш да сме малко параноични. Когато си наблизо, всички сме на тръни. Така че да, не бих изключила възможността документът да е пренаписан впоследствие. За какво става дума всъщност?

– Още не знам. Софи, нали не си им казала името си?

– Пожелах да остана анонимна, както ми каза Ерика, а за щастие, не съм такава знаменитост като теб.

– Чудесно. Пази се и благодаря!

Той затвори и се загледа мрачно към площад „Кунгсхолм“. Слънцето грееше ярко, но това само правеше нещата още по-лоши. Продължи нататък към посочения адрес, Нор Меларстранд 32, където Еленор Юрт, някогашната годеница на Карл Сегер, живееше с петнайсетгодишната си дъщеря. Понастоящем работеше като куратор в „Буковски“, аукционна къща за произведения на изкуството. Беше на петдесет и две, разведена от три години, участваше в сдружения с идеална цел и тренираше баскетболния отбор на дъщеря си. Очевидно беше активна жена.

Микаел се загледа надолу към безветрения Меларен и към собствения си апартамент от другата страна. Беше ужасна жега и Микаел се чувстваше потен и тежък, когато въведе кода, взе асансьора до последния етаж и натисна звънеца. Не се наложи да чака дълго, преди вратата да се отвори.

Еленор Юрт изглеждаше учудващо млада. Косата ѝ беше къса, носеше черно сако и сиви панталони, имаше красиви, тъмнокафяви очи и малък, блед белег точно под линията на косата. Домът ѝ беше пълен с книги и картини. Предложи му чай и сухари. Изглеждаше притеснена и чашите издрънчаха, когато ги сложи на подноса. Настаниха се на светлосин комплект дивани под шарена маслена картина на Венеция.

– Трябва да призная, изненада ме, че си се разровил в тази история след толкова години – каза тя.

– Разбирам и съжалявам, ако отварям стари рани. Но бих искал да науча малко повече за Карл.

– Защо е този внезапен интерес към него?

Микаел се поколеба и отговори искрено:

– Ще ми се да знаех. Но мисля, че зад смъртта му се крие история, за която още не знаем. Имам чувството, че нещо не се връзва.

– Какво имаш предвид по-точно?

– Засега това е просто усещане. Днес бях в Упсала и прочетох всички свидетелски показания и всъщност в тях няма нищо странно, с изключение на това, че, ами, в тях няма нищо странно. През годините съм научил, че истината често е малко неочаквана или дори нелогична, защото хората не са напълно рационални. Но лъжите – особено нескопосаните – по правило са твърде хомогенни, обикновени и често клиширани.

– Значи, разследването на смъртта на Карл е клише – каза тя.

– Всички показания съвпадат твърде добре – отвърна той. – Има твърде малко несъответствия, твърде малко разлики в детайлите.

– Имаш ли да ми кажеш нещо, за което да не съм се замисляла?

Еленор Юрт звучеше на граница със саркастичното.

– Открих също така, че стрелецът, Пер Фелт... – започна той.

Еленор го прекъсна и обясни, че изпитвала уважение към професията и наблюдателните му способности, но що се отнасяло до разследването, не можел да я изненада.

– Чела съм го стотици пъти – каза тя. – Усещах всичко това, за което говориш, като нож в гърба. Мислиш ли, че не съм крещяла в лицата на Херман и Алфред Йогрен, че не съм ги питала „Какво криете, копелета такива?“ Така ли мислиш?

– Какъв отговор получи?

– Снизходителни усмивчици и любезни думи. „Разбираме, че не ти е лесно. Бедната, наистина съжаляваме.“ Но накрая, след като не се отказах, ме заплашиха. Трябвало да внимавам. Те били влиятелни мъже, а моите намеци били лъжи и клевети, познавали добри адвокати и така нататък. Бях твърде слаба и съкрушена и нямах сили да продължавам да се боря. Карл беше животът ми. Бях съсипана, не можех да уча, да работя, нищо. Не се справях дори с най-делничните задачи.

– Разбирам.

– Но се случи нещо странно, което всъщност е и причината сега да седя тук с теб. Кой мислиш ме успокои повече от всички останали – повече от родителите ми, братята и сестрите и приятелите ми?

– Лео?

– Точно така, малкият, прекрасен Лео. Той беше неутешим, също като мен. Седяхме у дома, плачехме, проклинахме света и копелетата в гората, а когато проплаках „вече съм половин човек“, той каза същото. Той беше просто дете. Но мъката ни обедини.

– Защо Карл е бил толкова важен за него?

– Виждаха се всяка седмица в кабинета на Карл у нас. Но не беше само това, разбира се. Лео възприема​ ше Карл не само като терапевт, ами и като приятел, може би единственият човек на този свят, който го разбираше. А Карл, от своя страна, искаше...