Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Какво е искал?

– Да помогне на Лео и да го накара да разбере, че е изключително надарен човек с фантастични възможности, и разбира се... няма да го крия, Лео беше важен за изследването на Карл, за неговата дисертация.

– Лео има хиперакузис.

Еленор погледна изненадано Микаел и каза замислено:

– Да, това беше един от факторите. Карл се интересуваше дали слухът на момчето допринася за изолацията му и за това Лео да възприема света различно от останалите. Но Карл не беше циник, повярвай ми. Между тях имаше връзка, която дори аз не разбирах.

Микаел реши да рискува.

– Лео е бил осиновен, нали? – каза той.

Еленор отпи от чая си и примигна, загледана към балкона вляво.

– Може би – каза тя.

– Защо го казваш?

– Защото понякога ми се струваше, че има нещо деликатно, свързано с миналото му.

Микаел отново си пробва късмета.

– Лео има ли номадски корени?

Еленор го погледна съсредоточено.

– Странно – каза тя.

– Кое?

– Спомням си...

– Какво?

– Веднъж, когато Карл ни покани на обяд в двореца „Дротнингхолм“.

– И какво стана?

– Нищо всъщност, но въпреки това съм го запомнила. С Карл наистина се обичахме. Но понякога имах чувството, че той има тайни от мен – не само тези, свързани с работата му като терапевт. Сигурно това беше една от причините да ревнувам толкова. Онзи обяд беше именно един от тези случаи.

– В какъв смисъл?

– Лео беше разстроен, защото някой го беше нарекъл татарин. Вместо да се ядоса и да каже „Що за идиот говори такива неща?“, Карл просто разказа леко поучително, че татарин било расистка дума, останка от едно мрачно минало. Лео кимна така, сякаш бе чувал това и преди. Тогава още беше малък, но все пак знаеше за номадите, за родството им с ромите и за жестокостите, извършвани срещу тази група – принудителни стерилизации, лоботомии и дори етнически прочиствания в някои определени енории. Това ми се стори... не знам... странно за момче като него.

– Какво стана?

– Нищо, абсолютно нищо, по дяволите – каза тя. – Когато го попитах по-късно, Карл просто подмина въп​ роса. Естествено, това можеше да се дължи на нещо съвсем просто като лекарската тайна, но все пак останах с усещането, че той крие нещо от мен. Ето защо тази случка понякога изниква в съзнанието ми.

– Някое от момчетата на Алфред Йогрен ли е нарек​ ло Лео татарин?

– Беше Ивар, най-малкият, закъснялото дете. Единственият, който вървеше по стъпките на баща си. Поз​ наваш ли го?

– Малко – каза Микаел. – Бил е злобен, нали?

– Ужасно злобен.

– Защо?

– Винаги това се питаме. Но в случая още отрано имаше съперничество не само между момчетата, ами и между бащите им. Херман и Алфред се държаха, все едно организират боеве с петли, но вместо птици ползваха синовете си. Опитваха да се надцакат един друг с постиженията и способностите на децата си. Ивар печелеше във всички дисциплини, които изискваха бруталност и мускули, но Лео го превъзхождаше във всичко интелектуално, а това сигурно е пораждало много завист. Ивар знаеше за хиперакузиса на Лео. Но вместо да се съобразява, лятно време във Фалстербу той го будеше, като надуваше уредбата до умопомрачителни нива. Веднъж купи пакет балони, които надуваше и после пукаше зад гърба на Лео. Когато чу за това, Карл отведе Ивар настрани и му удари няколко шамара. Вдигна се врява до небето, както се досещаш. Алфред Йогрен откачи.

– Значи е имало агресия срещу Карл?

– Да, имаше. Но все пак трябва да кажа, че родителите на Лео винаги са се застъпвали за Карл. Знаеха колко важен е за момчето. Ето защо приех, или поне опитах да приема, че в гората все пак е станало инцидент, че стрелбата е била случайна. Херман Манхеймер никога не би убил най-добрия приятел на сина си.

– Карл как се е свързал със семейството?

– Чрез университета. Улучи добър момент, струва ми се. По-рано в училищата не се отделяше никакво внимание на децата със специални дарби. Считаше се, че това е в разрез с шведската идея за равенството. Освен това хората нямаха нужните познания, за да идентифицират тези деца. Множество интелигентни ученици не се чувстваха стимулирани и се отчуждаваха дотолкова, че ги пращаха в класове за деца със специални нужди. Говореше се, че в психиатричните заведения има свръхпредставеност на надарени деца. Карл не можеше да понесе това и се бореше за тези момчета и момичета. Само няколко години по-рано го наричаха елитист. После обаче започнаха да го викат в държавни комитети, а ръководителката му Хилда фон Кантерборг го свърза с Херман Манхеймер.