Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Щом ги прегледа, Микаел установи, че не съдържат нищо ново. Изглежда, бяха фотокопия на същите записки, които впоследствие бяха довели до присъдата на Петер Телебориан за тежки служебни нарушения и отнемането на лекарските му права. Но беше ясно, че документите не са свързани и последователни. Един свършваше по средата на изречението, втори продължаваше от друго място. Явно липсваше нещо. Дали останалите страници бяха в апартамента? Или някой ги беше изнесъл?

Микаел се зачуди дали да не претърси шкафовете и чекмеджетата. Реши да не пречи на полицейското разследване, което вероятно щеше да последва, и вместо това се обади на комисар Ян Бублански и му разказа за случилото се. После набра номера на отделението с повишена сигурност в затвор „Флудберя“. Вдигна човек на име Фред. Гласът му беше провлечен и арогантен. Микаел едва не изгуби самообладание, особено когато хвърли един поглед към леглото и видя очертанията на тялото под белия чаршаф. Но се овладя и обясни колкото се може по-авторитетно, че има смъртен случай в семейството на Саландер, при което най-накрая му разрешиха да говори с Лисбет.

Искаше му се да не му се бе налагало да води този разговор.

Лисбет затвори, след което две фуражки я придружиха по дългия коридор обратно до килията ѝ. Тя изобщо не забелязваше дълбоката враждебност, която излъчваше лицето на надзирателя Фред Стрьомер. Не забелязваше и нищо от случващото се около нея и по никакъв начин не показваше какво чувства. Естествено, игнорира въпроса: „Някой умрял ли е?“. Дори не вдигна поглед. Просто продължи да върви, чувайки собствените си стъпки и дишане и нищо друго. Не разбра защо пазачите влязоха с нея в стаята. Естествено, оказа се, че искат да я дразнят. След случката с Бенито те се възползваха от всяка възможност да тровят живота ѝ и сега очевидно щяха за пореден път да претърсват килията ѝ. Не защото вярваха, че ще открият нещо, а защото това беше чудесен повод да разхвърлят всичко и да обърнат матрака на пода. Може би се надяваха, че тя ще избухне и ще могат наистина да ѝ дадат урок. Почти сполучиха. Но Лисбет стисна зъби и дори не ги погледна, докато излизаха.

Вдигна матрака от пода, седна на ръба на леглото и се съсредоточи върху казаното от Микаел. Мислеше за пластирите, които той беше отлепил от гърба на Холгер, за документите в антрето и за думите „Хилда фон“. Мислеше, но не можеше да разбере каква е връзката. Накрая се изправи, удари бюрото с юмрук и изрита гардероба и мивката.

В продължение на една замаяна секунда Лисбет изглеждаше готова да убие някого. Но отново се стегна и реши да кара поред. Първо трябва да научиш истината. После можеш да си отмъщаваш.

Криминален комисар Ян Бублански често се впускаше в дълги философски изложения. Този път обаче не продумваше. Беше облечен със синя риза, сиви ленени панталони и чифт обикновени мокасини. Часът беше 15,20, беше горещо и задушно, а екипът му бе работил здраво цял ден. Сега седяха в една от заседателните зали на петия етаж в полицейското управление на Бергсгатан.

На своята възраст Бублански се боеше от много неща. Но може би най-много се боеше от липсата на съмнение. Той беше вярващ мъж, който обаче не обичаше твърде силните убеждения и прекалено простите обяснения. Непрестанно излагаше контрааргументи и хипотези. Нищо не беше толкова безспорно, че да не може да бъде поставено под съмнение. Това му поведение водеше до известна мудност, но от друга страна го предпазваше от множество грешки. В момента изпитваше нужда да накара колегите си да се вразумят. Само че не знаеше откъде да започне.

В много отношения Бублански беше щастлив човек. Отскоро живееше с новата си партньорка, професор Фара Шариф, която – поне той така казваше – беше по-красива и умна, отколкото Бублански заслужаваше. Двамата тъкмо се бяха пренесли в тристаен апартамент до площад „Нюториет“ в Стокхолм. Бяха си взели лаб​ радор, често ядяха навън и посещаваха изложби. Съще​ временно обаче Бублански смяташе, че светът е полудял. Лъжите и глупостите се разпространяваха като никога преди. Демагозите и психопатите доминираха на политическата сцена, а предразсъдъците и нетолерантността тровеха света. Понякога това се отнасяше дори за иначе така разумната му работна група. Соня Мудиг – неговата най-приближена колежка – наистина сияеше като слънце и се носеха слухове, че е влюбена. Но това провокираше Йеркер Холмберг и Курт Свенсон, които постоянно я прекъсваха и се караха с нея. Не помагаше и това, че Аманда Флуд, най-младата в екипа, взимаше страната на Соня и като цяло се изказваше компетентно. Може би Свенсон и Холмберг чувстваха, че позицията им на старши авторитети беше застрашена. Бублански пробва да им се усмихне окуражително.