Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Добър вечер, хер Палмгрен – каза тя. – Лулу много съжалява, че няма да може да дойде днес.

– Не е пострадала, нали?

– Не, не, възпрепятства я нещо лично, но не е сериозно – каза жената и Холгер изпита известно разочарование.

Усещаше още нещо, но не разбираше точно какво. Беше твърде замаян и жаден.

– Бихте ли могли да ми донесете чаша вода? – попита той.

– О, ей сегичка – отговори жената, точно както казваше старата му майка едно време.

Тя си сложи чифт найлонови ръкавици, излезе от стаята и се върна с две чаши. Водата го върна на земята. Холгер отпи с разтреперана ръка и почувства как светът отново се прояснява. Вдигна поглед към жената. Очите ѝ все още излъчваха топлина и нежност. Но не му се нравеха ръкавиците, както и косата ѝ. Беше твърде гъста и черна и не ѝ подхождаше. Да не би да носеше перука?

– Сега е по-добре, нали? – каза тя.

– Много по-добре! Работите по заместване в здравния център, така ли? – попита той.

– Понякога ме викат извънредно за нещо дребно. Но съм на седемдесет, така че не искат да ме безпокоят особено често – отговори жената и разкопча ризата му, която беше подгизнала от пот след дългия ден, прекаран в леглото.

Извади морфинов пластир от кафявата чанта, вдиг​ на леглото му и почисти един участък от гърба му с памучен тампон. Движенията ѝ бяха прецизни и грижов​ ни. Работеше умело, без съмнение. Той беше в доб​ ри ръце. Нямаше и помен от непохватност като при другите му болногледачи. Но това накара Холгер да се почувства някак изоставен. Професионализмът ѝ сякаш го смаляваше.

– Не толкова бързо – каза той.

– Да, да, ще внимавам. Прочетох за болките ви в картона. Звучи ужасно неприятно.

– Справям се – каза той с благодарност.

– Справяте се? – повтори тя. – Това не е достатъчно. Животът трябва да е по-добър от това. Днес ще ви дам по-силна доза. Мисля, че от здравния център са малко стиснати с вас.

– Лулу... – започна той.

– Лулу е чудесна. Но не тя определя количеството морфин. Това надвишава правомощията ѝ – прекъсна го жената с вродения си авторитет и постави умело пластира.

Морфинът сякаш подейства на мига.

– Вие сте лекар, нали?

– Не, не, така и не стигнах дотам. Дълги години бях медицинска сестра в очното отделение в „Софиахемет“.

– О, така ли – отвърна той и долови нещо нервно в изражението ѝ, някакъв спазъм около устните. Но в това може би нямаше нищо необичайно.

Опитваше се да си го втълпи. И все пак не можа да не се вгледа по-внимателно в лицето ѝ. Тази жена би могла да се движи в по-висши кръгове, определено имаше класа, нали? Това обаче не можеше да се каже за прическата ѝ, нито за веждите например. Не бяха в правилния цвят и стил и изглеждаха като залепени съвсем набързо. Холгер погледна полото ѝ. Имаше нещо в него, не беше ли така? Но не разбираше какво, беше му твърде горещо и задушно. Почти несъзнателно вдигна ръка към алармения бутон.

– Бихте ли могли да отворите прозореца? – попита той.

Жената не отговори. Погали врата му с меко, целенасочено движение. После свали връвчицата от шията му и каза с усмивка:

– Прозорците трябва да останат затворени.

– А?

Коментарът беше толкова зловещ в простотата си, че Холгер не можа да го възприеме. Просто я зяпна сащисано и се замисли какво да направи. Не беше лесно. Жената бе взела алармения му бутон. Той лежеше безпомощно, докато тя бе въоръжена с медицинската си чанта и целия си действен професионализъм. Пък и всичко беше толкова странно. Жената изглеждаше размазано, ту беше на фокус, ту не. Изведнъж разбра: контурите на цялата стая се бяха замазали.

Холгер се отнасяше. Започваше да губи съзнание и опита да се бори с всички сили. Тръсна глава, размаха здравата си ръка, пое си въздух. Но жената просто се усмихна още по-широко, сякаш триумфираше. Пос​ тави още един пластир на гърба му. После му сложи ризата, намести възглавницата и свали леглото. Накрая го погали, все едно се опитваше да бъде особено мила, като някаква извратена форма на компенсация.

– Сега ще умреш, Холгер Палмгрен – каза тя. – Не беше ли време, така или иначе?

Аника и Микаел пиеха виното си и гледаха смълчани към Шинарвиксбериет.

– Фария Кази сигурно е била по-притеснена за собствения си живот, отколкото за този на Джамал – продължи след малко Аника. – Но дните си минавали, а нищо не се случвало. Всъщност почти не знаем какво е ставало в апартамента в Сикла. Фария, общо взето, е мълчала по време на полицейските разпити, а показанията на баща ѝ и братята ѝ били толкова съгласувани и изгладени, че няма начин да са верни. Но можем да бъдем сигурни, че са се чувствали притиснати. Плъзнали слухове, имало сигнали в полицията, така че едва ли им е било лесно да успокоят Фария. Братята явно са осъзнали, че трябва да действат бързо.