Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Разбирам – каза Микаел замислено.

– Знаем няколко неща със сигурност – продължи Аника. – Знаем, че точно в седем вечерта в деня след смъртта на Джамал големият брат Ахмед стоял до прозореца във всекидневната на четвъртия етаж. Фария отишла при него. Разменили си няколко изречения и по време на краткия разговор Фария ненадейно побесняла. Хвърлила се към Ахмед и го бутнала през прозореца. Защо? Защото ѝ е казал, че Джамал е мъртъв?

– Звучи логично.

– Да, определено. Така трябва да е станало. Но дали не е научила още нещо – нещо, което да я накара да излее гнева си тъкмо върху брат си?

– Това е добър въпрос, разбира се.

– И преди всичко: защо впоследствие не е казала нищо? Можела е само да спечели, като проговори. Въп​ реки това обаче е мълчала като стена по време на разпитите и съдебния процес.

– Горе-долу като Лисбет.

– Като Лисбет, но и не съвсем. Фария се затворила в себе си, плътно обгърната от беззвучна мъка. Отказала да има нещо общо с този свят и не отговаряла на отправените към нея обвинения.

– Лесно е да се разбере защо на Лисбет не ѝ харесва някой да закача това момиче – каза Микаел.

– Да, и това ме притеснява.

– Лисбет имала ли е достъп до компютър във „Флудберя“?

– Какво? Не, не – каза Аника. – В това отношение са строги. Без компютри и телефони. Всички посетители се претърсват внимателно. Защо питаш?

– Имам чувството, че Лисбет е научила нещо за детството си в затвора. Разбира се, може и Холгер да ѝ го е казал.

– Ще трябва да го питаш. Кога каза, че ще се срещате?

– В девет.

– Той ме е търсил.

– Да, каза ми.

– Днес опитах да му се обадя. Но нещо не беше наред с телефоните му.

– С телефоните ?

– Звънях както на мобилния, така и на стационарния. И двата не работеха.

– Значи, стационарният също се е повредил. Кога му звъня? – попита Микаел замислено.

– Към един, горе-долу.

Микаел се изправи и погледна към хълма.

– Става ли този път вечерята да е от теб, Аника? Мисля, че трябва да тръгвам – каза той разсеяно и хук​ на към метростанция „Синкенсдам“.

Холгер Палмгрен видя през все по-сгъстяващата се мъгла как жената взима мобилния му телефон и документите за Лисбет от нощното шкафче и ги слага в кожената си чанта. Чу я да рови в шкафовете и чекмеджетата му. Но той не можеше да помръдне. Чувстваше се така, сякаш потъва в черно море и за миг си помисли, че ще има щастието просто да изпадне в летаргия.

Вместо това потръпна паникьосано. Въздухът в стаята сякаш беше станал отровен. Тялото му се изви нагоре. Не можеше да диша. Морето отново го обгърна, той потъна към дъното и си помисли, че всичко свършва. И все пак долови някаква бегла форма на повърхността. Един мъж, сякаш познат, разкъса дрехите му и махна пластирите от гърба му. Холгер забрави всичко останало. Концентрира се, борейки се отчаяно като водолаз, който трябва да излезе на повърхността, преди да е станало твърде късно. Като се имат предвид отровите в тялото му и респираторната депресия, която го обзе, усилията му бяха смайващи.

Холгер отвори очи и произнесе пет думи, които всъщност трябваше да са шест, но все пак дадоха началото на важно прозрение.

– Говори с...

– С кого? С кого? – викна мъжът.

– С Хилда фон...

Микаел се втурна нагоре по стълбите и откри, че вратата е отворена. Още щом влезе в апартамента и се сблъска със задушния, спарен въздух, той се досети, че нещо не е наред. Мина бързо покрай няколко документа, пръснати по пода в коридора, и влезе в спалнята. Холгер Палмгрен лежеше на леглото с неестествено извито тяло. Бедрата му бяха покрити с кафяво одеяло. Беше вдигнал дясната си ръка към гърлото, а пръстите му се бяха изкривили спазматично. Лицето му беше сиво като пепел, а устата зейнала и застинала в отчаяна гримаса. Старият мъж като че беше мъртъв. И изглежда беше умрял от ужасяваща смърт. За момент Микаел остана на място, безпомощен и шокиран. Но после му се стори, че вижда нещо, някакво проблясване дълбоко в очите на Холгер. Това го накара да се размърда и да се обади на спешна помощ. После разтърси Холгер и провери гръдния кош и устата му. Усети, че старият мъж не диша и не се поколеба. Стисна носа му и започна през равни интервали да издишва силно въздух в дробовете му. Устните на Холгер бяха посинели и студени и дълго време Микаел си мислеше, че няма да постигне нищо. Но въпреки това не искаше да се откаже и вероятно би продължил с изкуственото дишане до пристигането на линейката, ако старият мъж внезапно не се бе раздвижил, махайки с дясната си ръка.