Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Какво казва машинистът на мотрисата?

– Името му е Стефан Робертсон и той е основната причина случаят да бъде определен като самоубийст​ во. Той казва, че Джамал със сигурност е скочил сам. Но Робертсон е бил в шок, а и бих стигнала дотам да твърдя, че са му задавали подвеждащи въпроси.

– В смисъл?

– Разпитващият като че ли е отказвал да приеме другата възможност. В първоначалните показания на Робертсон, преди мозъкът му да успее да създаде по-свързана история, той споменава прекомерно размахване на ръце и крака, сякаш Джамал е имал твърде много крайници. При последвалите разпити не говори за това и противно на логиката колкото повече време минава, толкова по-ясни стават спомените му.

– А охраната горе? Би трябвало да са видели извършителя да слиза и да се качва по стълбите.

– Охранителят е гледал филм на айпада си и казва, че оттам са минали доста хора, но не е забелязал нищо необичайно. Мисли, че повечето от хората са излизали от метрото. Няма ясна представа за времето.

– Горе няма ли камери?

– Има и именно там попаднах на нещо. Не е кой знае какво, но на практика всички хора, които излизат, са били идентифицирани, с изключение на един наглед млад и слаб мъж. Свел е глава и лицето му така и не се вижда. Но изглежда нервен и плах. Срамота е, че от полицията не са му обърнали повече внимание, особено като се има предвид, че движенията му изглеждат доста особени и определено нервни.

– Разбирам. Ще погледна – каза Микаел.

– Стигаме до престъплението на Фария Кази, за което е била осъдена – продължи Аника и тъкмо щеше да започне да разказва, когато храната пристигна.

Двамата се разсеяха за момент, не само заради сервитьора и суетенето му с чиниите, ами и заради банда шумни младежи, тръгнали нагоре към Шинарвиксбериет [37] Хълм, който се намира близо до брега на Ридарфиерден и е най-високата естествена точка в централен Стокхолм. – Б. пр. .

Холгер Палмгрен лежеше и си мислеше за войната в Сирия и за всякакви други нещастия. За болката, която пробождаше бедрата му, за идиотския разговор, който проведе вчера, и за това колко ужасно жаден беше. Беше пил твърде малко вода, а в тази връзка не беше и ял, а оставаше още доста време, докато Лулу дойде и се погрижи за вечерните му ритуали, ако изобщо дойдеше.

Днес сякаш нищо не се получаваше. Телефоните му не работеха, а болногледачите не пристигаха. Даже Марита я нямаше никаква. Холгер просто си лежеше и се ядосваше, а всъщност трябваше да натисне алармения бутон. Той висеше на връвчица около шията му и макар че Холгер винаги се въздържаше да го използва, сега му се струваше, че наистина е време. Беше толкова жаден, че едва успяваше да разсъждава ясно. А беше и горещо. Цял ден никой не беше проветрявал. Никой не беше правил каквото и да е. Холгер отчаяно нададе ухо към стълбите. Това не беше ли асансьо​ рът? Чуваше го постоянно. Хората идваха и си отиваха, но никой не спираше при него. Изруга и се завъртя в леглото. Измъчваше го какво ли не, но най-вече едно конкретно нещо. Вместо да звъни на професор Мартин Стейнберг, който със сигурност беше измамник, Холгер трябваше да се свърже с онази психоложка, която също се споменаваше в засекретените записки. Жената на име Хилда фон Кантерборг, за която пишеше, че е нарушила професионалната тайна и е разказала на майката на Лисбет за Регистъра. Ако изобщо някой можеше да му помогне, това беше тя, а не човекът, отговарял за целия проект! Ама че глупак, а и колко беше жаден! Замисли се дали да не повика помощ – да изкрещи с цяло гърло към стълбището. Може би някой от съседите щеше да го чуе. Но чакай... отново дочу стъпки, и то такива, които се приближаваха към апартамента. Това трябваше да е Лулу, неговата прекрасна Лулу.

– Здравей, здравей, разказвай как мина с мъжа от Ханинге. Как му беше името? – викна той с последни сили, когато чу Лулу да отваря и затваря вратата и да бърше обувките си в изтривалката.

Не получи отговор, освен това чу, че стъпките са по-леки и ритмични от тези на Лулу, но и по-твърди. Огледа се за нещо, с което да се защити. След миг обаче си отдъхна. В стаята влезе висока и слаба жена с черно поло и му се усмихна. Жената беше на шейсет, може би седемдесет години, имаше хубави, ясно изразени черти и изправена стойка. Погледът ѝ излъчваше внимание и топлина. В ръка държеше кафява чанта, която като че принадлежеше на друго, отминало време. В жената имаше някакво естествено достойнство, а усмивката ѝ беше изискана.