Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– А кой е това?

– Мастит господин на четиресет и пет години, който живее в голяма къща в Дака и има цял куп слуги. Не само притежава малък текстилен концерн, ами финансира няколко кауми в страната.

– Кауми?

– Училища извън контрола на правителството, в които преподават Корана. Там младите джихадисти получават идеологическата си школовка. Камар Фатали вече имал съпруга на своята възраст, но през пролетта попаднал на снимки на Фария Кази. Бил пленен и поискал да я вземе за втора жена. Но както можеш да се досетиш, не му било лесно да получи виза за Швеция и се чувствал все по-разочарован.

– А и Джамал Чаудъри се намесил в картинката.

– Точно това станало, така че Камар и братята Кази имали поне две причини да пожелаят смъртта му.

– Значи, Джамал не се е самоубил, това ли искаш да кажеш?

– Още не казвам нищо, Микаел. Просто описвам ситуацията и ти преразказвам това, за което си говорихме с Лисбет. Джамал бил Монтеки, големият враг. Той самият бил вярващ мюсюлманин, но много по-либерален и също като родителите си – и двамата са университетски преподаватели – смятал, че за едно общество е от решаващо значение човешките права на гражданите да са гарантирани. Дори само това го превръщало във враг на Камар и семейство Кази. Но с любовта си към Фария той бил и лична заплаха, не само за честта на бащата и братята, ами и за техните финанси. Имало е ясни мотиви да бъде отстранен и Джамал бързо осъзнал, че играе дръзка игра. Но нямало какво да направи. Писал е за това в дневника си, който полицията е превела от бенгалски и който се цитира в предварителното разследване. Да ти прочета ли кратък откъс?

– Моля.

Микаел отпи от киантито си, а Аника се наведе, извади полицейското разследване от чантата си и се разрови из купчината листове.

– Ето, слушай – каза тя и зачете:

Откакто видях приятелите си да умират, а аз самият бях принуден да напусна родината си, над света сякаш се посипа пепел. Всичко, което погледнех, бе лишено от цветовете си, и вече не виждах смисъл да живея.

– Впоследствие последното изречение е използвано като аргумент, че той наистина се е самоубил в метрото – вметна тя. – Но откъсът

продължава:

Все пак опитвах да си намирам занимания и един ден през юни отидох да слушам дебат за религиозното потисничество. Не очаквах нищо. Това, което по-рано бе означавало толкова много за мен, сега ми беше безразлично. Дори не проумявах как имамът на сцената все още може да смята, че има за какво да се борим. Аз лично се бях предал. Бях погребан. Вярвах, че са убили и мен.

– Да, знам, че звучи малко мелодраматично – извини се Аника.

– Не, напротив. Джамал е бил млад, нали? Тогава всички пишем така. Напомня ми за бедния ми колега Андрей. Продължавай!

Вярвах, че съм мъртъв и изгубен за света. Но видях една млада жена с черна рокля в края на залата. Очите ѝ бяха просълзени, а тя беше толкова красива, че чак ме заболя. В мен отново се пробуди живот. Почувствах се все едно ме е ударил ток и разбрах, че трябва да отида при нея. По някакъв начин още тогава знаех, че си принадлежим, че мога да я утеша само аз и никой друг. Приближих се и казах някаква глупост. Мислех си, че съм се изложил. Но тя се усмихна и отидохме заедно на площада, сякаш винаги сме знаели, че това ще стане. Продължихме по дългата пешеходна улица покрай парламента.

– Ще спра дотук. Джамал никога преди не е могъл да говори с някого за случилото се с приятелите му от „Мукто-Мона“. Но с Фария думите се излели навън. Разказал ѝ всичко, пише го ясно в дневника му. Само след километър обаче тя казала, че трябва да тръгва. Взела визитката му и обещала скоро да му се обади. Но не го направила. Джамал чакал и съвсем се отчайвал. Намерил мобилния номер на Фария в интернет и оставил съобщение на гласовата поща. Оставил четири, пет, шест съобщения. Но тя не го потърсила. Вместо това му звъннал някакъв мъж и изръмжал на Джамал никога повече да не се обажда. „Фария те ненавижда, лайно такова“, казал мъжът, което съвсем пречупило Джамал. Постепенно обаче станал подозрителен и направил проучване. Не разбрал всичко, разбира се. Не знаел, че бащата и братята са взели телефона и компютъра на Фария, че проверяват всичките ѝ мейли и входящи разговори и че я държат в плен. Но разбрал, че нещо определено не е наред, и потърсил имама Фердуси, който също бил разтревожен. Заедно се свързали с властите, но, естествено, не получили подкрепа. Не се случило нищо и Фердуси посетил семейството лично, но го изгонили. Джамал бил готов да обърне света с главата надолу. Но тогава...