Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Към полунощ Лео се върна вътре и се усамоти в една стая с книгата „Наистина блус“ на Мез Мезроу, която малко изненадано бе открил на един рафт. Това означаваше, че все пак ще се забавлява на партито, доколкото това изобщо беше възможно. Зачете се и се пренесе в джаз клубовете в Ню Орлиънс и Чикаго през трийсетте, без да обръща внимание на крясъците и кръчмарските песни на останалите гости.

След два часа в стаята влезе Ивар Йогрен, пиян, както винаги на парти. Носеше смешна шапка и кафяв костюм, опънат около талията. Лео запуши ушите си, в случай че Ивар се разкрещи или вдигне шум, както обикновено. Ивар каза:

– Ще водя годеницата ти на разходка с дървената лодка.

Лео възрази: „За нищо на света. Пиян си“. Думите му не постигнаха особен ефект, с изключение на това, че като компромис Ивар даде на Маделейн да облече спасителна жилетка. Лео излезе на верандата, взирайки се в червената жилетка, която се отдалечаваше навътре в езерото.

Водата беше спокойна. Лятната нощ беше ясна и на небето грееха множество звезди. Ивар и Маделейн си говореха тихо в лодката. Не че това имаше значение, Лео, така или иначе, чуваше всичко. Приказваха си пиянски глупости. Лео виждаше непозната, вулгарна Маделейн и от това го заболя. После лодката изчезна и дори Лео не можеше да долови думите им. Нямаше ги няколко часа.

Когато се върнаха, другите гости си бяха тръгнали. Небето просветляваше, а Лео стоеше на брега с буца в гърлото. Чу как издърпват лодката на брега и как Маделейн се приближава към него с несигурна походка. На връщане в таксито между двамата сякаш се издигна стена и Лео разбра точно какво ѝ е говорил Ивар в лодката. Девет дни по-късно Маделейн си събра багажа и го напусна. На двайсет и първи ноември същата година, когато над Стокхолм заваля сняг и страната бе обгърната от мрак, тя се сгоди за Ивар Йогрен.

Лео се разболя от нещо, което лекарят му описа като частична парализа. Когато оздравя, той се върна на работа, изпъчи гърди и пожела щастие на Ивар, като го прегърна братски. Отиде на ергенското парти, и на сватбата, и поздравяваше дружелюбно Маделейн всеки път когато я видеше. Държеше се прилично всеки проклет ден и се преструваше, че между него и Ивар още от детство има приятелска връзка, която бе издържала на всички премеждия. Но тайно си мислеше съвсем други мисли. Планираше отмъщението си.

Ивар Йогрен, от своя страна, усещаше, че е постигнал едва частична победа. Лео Манхеймер все още беше заплаха и съперник за ръководния пост в борсовия посредник. Затова Ивар правеше планове как да го съсипе напълно.

Малин не каза нищо повече за срещата с Лео. Щом стигнаха до горната част на Хорнсгатан, тя спря, но Микаел не разбра защо. Беше твърде горещо и задушно, за да стоиш неподвижно на слънце. Но ето че се колебаеха, сякаш изчакваха нещо, докато хората ги подминаваха. В далечината се чу клаксон на автомобил. Малин се загледа надолу към площад „Марияториет“.

– Хей – каза тя. – Трябва да тръгвам.

Целуна го малко разсеяно и се втурна надолу по каменните стъпала към Хорнсгатан, след което се затича по „Марияториет“. Микаел остана на място, не по-малко озадачен от преди. После извади телефона си и се обади на Ерика Бергер, близката му приятелка и главен редактор на „Милениум“.

Обясни, че няколко дни няма да идва в редакцията. Това не беше голям проблем, тъй като тъкмо бяха пуснали юлския брой. Наближаваше Мидсомар и за пръв път от няколко години разполагаха с достатъчно средства да назначат двама заместващи журналисти за лятото, които да поемат част от работата.

– Звучиш мрачно. Случило ли се е нещо? – попита Ерика.

– Имало е сериозен побой в отделението на Лисбет във „Флудберя“.

– Ох! Кой е пострадал?

– Една гангстерка, доста неприятна история. Лисбет е била свидетел.

– Тя винаги успява да се измъкне.

– Да се надяваме. Слушай... Би ли могла да ми помогнеш с нещо?

– Разбира се, с какво?

– Можеш ли да помолиш някого в редакцията, най-добре Софи, да отиде в Държавния архив утре сутринта и да вземе църковните досиета на трима души, като пожелае да остане анонимна?

Микаел обясни за кои хора става дума и даде на Ерика личните им номера, които беше записал в телефона си.

– Старият Манхеймер – измърмори Ерика. – Той не е ли мъртъв?

– От шест години.

– Всъщност съм го срещнала няколко пъти като малка. Баща ми го познаваше бегло. Това с Лисбет ли е свързано?

– Възможно е – отговори той.

– По какъв начин?