Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Фария отново не откри по-добър кандидат от Халил. Той беше на шестнайсет и през повечето време седеше встрани и я гледаше нервно. Едно време, когато живееха във Валхолмен и деляха една стая, двамата често лежаха будни до късно и си говореха, поне доколкото можеше да се говори с него. Тогава, малко след смърт​ та на майка им, Халил още не беше започнал да тича с часове. Но вече беше специален. Беше мълчалив, най-много обичаше да шие и рисува и често казваше, че му липсвал домът – страна, от която нямаше как да има спомени.

Фария го погледна и се зачуди дали да не го помоли да ѝ помогне в бягството още сега, докато трае празненството. Но страшно се притесни, отиде в тоалетната и седна да се изпишка. Понеже нямаше какво друго да прави, а и защото бе свикнала постоянно да търси, Фария се огледа. Върху тъмносиньото шкафче лежеше телефон. Първоначално отказа да повярва, но това наистина беше мобилен телефон. При това не принадлежеше на някой от гостите, а на брат ѝ Ахмед. Веднага разпозна обожествяващата го снимка на екрана, на която Ахмед се хилеше, седнал на мотор, който дори не беше негов. Сърцето ѝ се разтуптя и тя опита да си спомни – беше го наблюдавала внимателно – как въвежда кода за отключване. Комбинацията приличаше на буквата „L“, може би едно, седем, осем, девет. Пробва. Не се получи. Опита друг вариант. Кодът отново беше грешен и Фария се изплаши. Какво щеше да стане, ако телефонът блокираше? Отвън се чуха стъпки и гласове. Чакаха ли я? По време на цялото празненство баща ѝ и братята ѝ я държаха под око, така че тя наистина трябваше да излезе на мига и да остави телефона, където си беше. Въпреки това пробва още една комбинация и през нея като че премина електрически ток. Телефонът се отключи. Визитната картичка на Джамал отдавна не ѝ трябваше, знаеше номера му не по-зле от собственото си име. Изплашена, Фария седна във ваната, защото това беше най-отдалеченото от вратата място. После позвъни.

Сигналите звучаха като корабна сирена в мъгливо време, като зов за помощ посред буря. Внезапно слушалката изпращя. Някой се канеше да отговори, а Фария замижа, заслуша се неспокойно към коридора и едва не затвори. Само че в същия миг чу гласа и името му и прошепна в отговор:

– Аз съм. Фария Кази.

– О – каза той.

– Не мога да говоря дълго.

– Слушам – продължи той.

Дори само гласът му бе достатъчен да се почувства, сякаш сърцето ѝ спира. Обмисли да го помоли да се обади в полицията, но не посмя. Каза само:

– Трябва да се среща с теб.

– Ще се радвам, ако можем да се видим – каза той.

Ще се радва! Фария едва успя да не закрещи.

– Не знам кога ще мога – отговори тя.

– Аз винаги съм си вкъщи. Живея под наем в малък апартамент на Упландсгатан. През повечето време чета или пиша. Ела, когато можеш – каза той и ѝ даде адрес и код за входната врата.

Тя изтри позвъняването, остави телефона обрат​ но върху шкафа и излезе. Мина покрай всичките си роднини и познати и отиде в стаята си. Там също имаше хора. Помоли ги да излязат и те се подчиниха със смутени усмивки. Фария легна под завивките и реши на всяка цена да избяга. Така започна най-хубавият и най-лошият период в живота ѝ.

Малин и Микаел минаха покрай насядалата публика и щанда на входа и излязоха на слънце. Подминаха лодките при кея и се загледаха към хълма от другата страна на шосето. Дълго време не казаха нищо. Беше горещо. Микаел се беше отърсил от раздразнението, но Малин отново изглеждаше разсеяна.

– Това, което каза за слуха му, е интересно – рече той.

– Така ли?

Малин звучеше завеяно.

– Психологът Карл Сегер, онзи, който бил прострелян преди двайсет и пет години, е написал дисертация за влиянието на слуха върху самовъзприемането ни – продължи той.

Малин го погледна.

– Искаш да кажеш, че това може да е било заради Лео?

– Не знам. Но не ми звучи като обичайна тема за изследване. В какво се изразяваше свръхчувствителността на Лео?

– Ами понякога се случваше да сме на събрание и той да наостри уши, без да разбирам защо. Малко след това в стаята влизаше някой. Долавяше всичко по-рано от останалите и веднъж го попитах за това, а той просто махна с ръка. Но по-нататък... когато вече щях да напускам фирмата, Лео ми разказа, че цял живот се е измъчвал заради слуха си. В училище бил направо безнадежден.

– Мислех, че е бил отличникът на класа.

– Аз също. Но през първите години не можел да стои на едно място и все искал да излиза навън. Това много притеснявало учителите и ако Лео идвал от друго, по-обикновено семейство, сигурно е щял да бъде преместен в клас за деца със специални потребности или чисто и просто да бъде сметнат за проблемно дете. Само че бил Манхеймер, така че за него били положени всички възможни усилия. Открили, че слухът му е направо изключителен. Ето защо не понасял да стои в класната стая. Дори най-малкият звук или изшумоляване го смущавали. Решено било да получи частно образование у дома и именно тогава се превърнал в онова момче с IQ до небесата, за което си чел.