Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Потърси Малин сред морето от хора и накрая я забеляза вдясно, където имаше наредени чаши с бяло и червено вино за освежаване в паузите. Малин изглеж​ даше свита и тъжна и рано-рано беше наченала една чашите.

Нещо се беше случило.

Фария Кази се облегна на стената на килията си и зат​ вори очи. За пръв път от много време ѝ се прииска да се види в огледалото. Изпитваше плаха надежда, въпреки че ужасът още не беше напуснал тялото ѝ. Мислеше за извинението, което бе получила от главния надзирател, за новия си адвокат Аника Джанини, за полицаите, които я разпитваха, и разбира се, за Джамал.

Пъхна ръка в джоба на панталоните си. Вътре имаше калъфче от кафява кожа, а в него беше визитката, която Джамал ѝ даде след дебата в Културния дом.

Джамал Чаудъри , пишеше на визитката, блогър, писател, доктор по биология към университета в Дака . Следваха електронната му поща и мобилният му номер, а отдолу, с различен шрифт, беше посочен уебадресът www.mukto-mona.com. Качеството на хартията беше отвратително. Визитката беше намачкана, а текстът избледнял. Джамал сигурно я беше печатал сам. Фария така и не го бе попитала, а и защо да го прави? Нямаше как да знае, че картичката ще се превърне в най-ценното ѝ притежание. През нощта след първата им среща тя лежеше и се взираше в нея под одеялото, мислейки за разговора им и припомняйки си всяка извивка и черта на лицето му. Естествено, трябваше да му се обади веднага. Трябваше да позвъни още същата вечер. Но беше млада и невинна, не искаше да изглежда твърде настоятелна и най-вече: как би могла да предположи, че скоро всичко ще ѝ бъде отнето – мобилният телефон, компютърът, дори възможността да се разхожда из квартала, било то и с никаб?

Сега, докато стоеше в килията, в живота ѝ се прокрадна тънък лъч светлина и тя отново си припомни лятото, когато леля ѝ Фатима призна, че е излъгала заради нея, а Фария се превърна в затворничка в собствения си дом. Заключиха я и ѝ казаха, че ще я омъжат за някакъв втори братовчед, когото никога не беше срещала. Братовчедът имал три текстилни фабрики в Дака, три – колко ли пъти бе чула това число.

– Можеш ли да си представиш, Фария? Три фабрики!

За нея нямаше значение, ако ще да ѝ бяха казали триста трийсет и три. За нея Камар Фатали, както се казваше братовчедът, беше отблъскващ. Изглеждаше арогантен и зъл на снимките и не я учуди, че бил салафит и върл противник на секуларното движение в родината им, както и че за него било въпрос на живот и смърт тя да е недокосната и да живее като добра сунитска жена, докато той не дойде да я спаси от западния свят.

Вярно, по това време никой в семейството не знаеше за Джамал. Но изскочиха и други неща, които да бъдат използвани срещу нея. Не ставаше дума само подозренията за това какво е правила всъщност, докато не е била в дома на леля Фатима. Имаше и още – невинни, стари снимки във Фейсбук, клюки и слухове, които уж потвърждавали, че се е „разкурвила“.

Втората брава на външната врата се заключваше, а понеже двама от братята ѝ, Ахмед и Башир, нямаха работа, у дома винаги имаше някой, който да я наглежда. Фария нямаше какво друго да прави, освен да чисти, готви и прислужва или да лежи в стаята си и да чете каквото има: Корана, поезията и романите на Тагор, както и биографии на Мохамед и първите халифи. Но тя предпочиташе да прекарва свободното си време в мечти.

Самата мисъл за Джамал я караше да се изчервява. Разбира се, Фария знаеше колко нелепо е това. Но то беше подарък от семейството ѝ. Като ѝ отнеха щастието, те направиха така, че дори само един спомен за разходка по Дротнингсгатан да я разтърсва до дъното на душата ѝ. Живееше в затвор и все пак не си позволяваше да затъне в примирение или отчаяние. По-скоро се разгневи, а спомените за Джамал ѝ носеха все по-малка утеха. На фона на разговора им, по време на който думите се лееха така свободно, всяка реплика у дома звучеше самодоволно и неестествено – нещо, което Бог не можеше да компенсира.

Бог не носеше духовно богатство, не и в нейното семейство. Там той беше просто чук, с който да се налагат хората по главите. Инструмент на дребнавостта и потисничеството, точно както бе казал Хасан Фердуси. Фария страдаше от задух и сърцебиене и накрая просто не издържа. Трябваше да избяга, каквото и да ѝ струваше. Вече беше септември. Навън бе по-хладно, а в погледа на Фария се долавяше необичайна острота.

Очите ѝ постоянно търсеха пътища за бягство. Почти не мислеше за друго. Нощем сънуваше как се маха, а сутрин си мечтаеше за това. Често поглеждаше към Халил, малкия ѝ брат. С него също се отнасяха сурово, вече не му разрешаваха да гледа американските и английските си сериали, както и да се среща с най-добрия си приятел Бабак, защото той беше шиит. Понякога Халил я поглеждаше с такава болка, че сякаш разбираше точно през какво преминава Фария. Дали можеше да ѝ помогне?