Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Тази идея не ѝ даваше мира, а не след дълго бе обсебена и от друго: от мисълта за телефоните, тези на братята ѝ, и изобщо всички телефони, до които би могла да се добере. Започна да следи Башир и Ахмед от разстояние из апартамента. Гледаше пръстите им, които пишеха по клавиатурите и въвеждаха кодове. Преди всичко обаче забелязваше как понякога забравят телефоните си върху някоя маса или бюро, или пък на по-необичайно място, например върху телевизора или до чайника в кухнята. От време на време се случваше да не могат да ги намерят. Тогава се разкрещяваха, звъняха си един на друг и ругаеха още повече, ако телефоните бяха в безшумен режим и трябваше да ги търсят, следвайки глухото бръмчене от вибрациите.

Тези малки фарсове бяха една от основните ѝ възможности. Разбираше го все по-ясно. Трябваше да се възползва от шансовете си, въпреки че осъзнаваше опасността. Рискуваше не просто да опозори семейст​ вото. Застрашено беше и финансовото състояние на баща ѝ и братята ѝ. Трите проклети фабрики щяха да им дойдат като дар божи и да подсигурят благоденствието на всички. Ако Фария ги лишеше от това, последствията щяха да бъдат тежки, така че тя не се учуди, когато примката около нея се затегна.

Нещо сякаш тровеше въздуха в апартамента. В очите на големите ѝ братя вече не блестяха единствено честта и алчността. Имаше още нещо. Те започваха да се боят от нея и понякога я караха да яде повече. Не биваше да е твърде кльощава, защото Камар обичаше по-сочни жени. Освен това задължително трябваше да остане неопетнена и да не излиза. Дебнеха я като ястреби и най-логично бе тя да се примири и да се предаде. Но ситуацията се изостри до крайност. Случи се една сутрин през септември преди близо две години. Фария закусваше, а Башир, най-големият брат, се занимаваше с телефона си.

Малин отпи от червеното си вино, застанала до импровизирания бар в музея „Фотографиска“. Когато Микаел я остави, беше весела и оживена. Сега изглеж​ даше като повехнало цвете, заровила ръка в дългата си коса.

– Хей – каза той тихо, за да не пречи на започналата лекция.

– Кой те търси? – попита тя.

– Сестра ми.

– Адвокатката.

Микаел кимна.

– Случило ли се е нещо? – попита той.

– А, не, всъщност не. Просто говорих с Лео.

– Не мина ли добре?

– Мина отлично.

– Нещо не ми се вярва.

– Обективно погледнато си беше така. Казахме си всички възможни любезности. Аз бях хубава, той се беше представил добре на сцената, наистина си бяхме липсвали – дрън, дрън, дрън. И въпреки това веднага се усети, че нещо се е променило.

– В какво отношение?

Малин се поколеба. Огледа се наляво и надясно, за да провери дали Лео не е наблизо.

– Усещаше се... празнота – каза тя. – Сякаш думите му бяха лишени от съдържание. Той изглеждаше притеснен, че ме вижда.

– Приятелите идват и си отиват – каза Микаел и я погали по косата.

– Знам, и се справям добре и без Лео Манхеймер, да му се не знае. Но въпреки това се натъжих. Все пак бяхме... едно време бяхме наистина...

Микаел подбра внимателно думите си.

– Били сте близки.

– Бяхме близки. Но не това е най-лошото. Има нещо съмнително.

– Какво?

– Той каза, че се е сгодил за Юлия Дамберг.

– Коя е Юлия Дамберг?

– Преди беше аналитик в „Алфред Йогрен“. Сладка е, даже наистина красива, но не е особено умна. Лео никога не я е харесвал кой знае колко. Казваше, че поведението ѝ е детинско. Просто не проумявам как така са се сгодили толкова ненадейно.

– Кофти.

– Стига! – изсумтя тя. – Не ревнувам, ако това си мислиш. Просто съм...

– Какво?

– Объркана. Главата ми се върти, честно казано. Нещо не се връзва.

– Имаш предвид още нещо, освен че се е сгодил за грешното момиче?

– Понякога си голям глупак, Блумквист, знаеш ли?

– Просто опитвам да разбера.

– Във всеки случай няма да успееш – сопна се тя.

– И защо не?

– Защото...

Тя се поколеба, търсеше думи.

– ...защото още не съм си го изяснила. Първо трябва да проверя едно нещо.

– Каква е тази проклета мистериозност?

Сега пък той се ядоса и ѝ изръмжа. Може би беше несправедливо, но му се струпаха много неща наведнъж – Лисбет, побоя във „Флудберя“, неспирната работа по вестника цяла пролет. Малин го погледна изплашено.

– Съжалявам – каза той.

– Аз съжалявам – отвърна тя. – Знам, че съм смахната.

Микаел се помъчи отново да звучи приятелски и разбиращо.

– За какво става дума?

– Всъщност за същото като последния път.

– И кое е то?