Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Онзи случай, когато седеше и пишеше в офиса си посред нощ. Имаше нещо странно в това.

– Можеш ли да опиташ да обясниш?

– Като начало Лео трябва да ме е чул, когато се върнах от асансьора.

– Защо си толкова сигурна?

– Защо той страда от хиперакузис.

– От какво?

– Звукова свръхчувствителност. Слухът му е безсмислено добър, Лео чува и най-ситната стъпка, и най-лекото пърхане на криле, когато някоя пеперуда прелита покрай него. Изобщо не разбирам как съм мог​ ла да го забравя. А може и да е била някаква несъзнателна проява на съобразителност. Той се има за хахо в някаква степен. Но си спомних всичко, когато онзи стол изскърца и Лео реагира толкова остро. Какво ще кажеш, Микаел, да тръгваме ли? Не издържам на всички тия дрънканици за купуване и продаване – каза тя и допи виното си.

Фария Кази седеше в килията си и скоро отново щяха да я разпитват, но не се страхуваше толкова, колкото си бе мислила. Вече два пъти не просто разказа за тормоза и агресията в отделението, ами успя и да излъже. Не беше толкова лесно. Полицаите не спираха да я питат за Саландер.

Какво е правила Лисбет вътре? Каква е била нейната роля в драмата? Фария искаше да изкрещи: „Тя ме спаси, а не Алвар Олсен!“. Но се придържаше към обещанието си. Вярваше, че така ще е най-добре за Лисбет. Кога за последно някой се бе застъпвал за нея? Не можа да си спомни и отново се замисли за онази сутрин у дома, когато брат ѝ Башир седеше до нея и бърникаше телефона си.

Денят беше красив. Слънцето грееше над забранения за нея външен свят. По това време отдавна бяха прекратили абонамента си за сутрешния вестник, а баща ѝ още по-отдавна бе спрял да пуска P1 [33] Един от каналите на Шведското национално радио, по който се излъчват новини, дебати и културни предавания. – Б. пр. . Семейст​ вото се беше откъснало от обществото.

Башир отпи от чая си и погледна към нея.

– Знаеш ли защо Камар се бави, а? – попита той.

Фария гледаше към улицата.

– Чуди се дали си курва. Курва ли си, Фария?

Тя отново не отговори. Никога не отговаряше на подобни въпроси.

– Някакъв малък боклук питаше за теб.

Този път Фария не можа да се сдържи.

– Кой?

– Едно момче, някакъв родоотстъпник от Дака – продължи Башир.

Тя може би трябваше да се ядоса. Джамал не беше родоотстъпник, а герой. Човек, който се бе борил за по-добър и демократичен Бангладеш. Но тя изпита единствено щастие, което всъщност не беше толкова странно. Бяха минали месеци, а спомените и чувствата избледняват, особено ако не сте правили друго, освен да се разходите заедно по улицата.

Тя самата мислеше за Джамал ден и нощ, в което нямаше нищо чудно. Все пак беше затворена в дома си и нямаше какво да прави. Той обаче беше свободен и сигурно постоянно ходеше на семинари и събрания. Спокойно можеше да е срещнал друга жена, много по-интересна от Фария. Но ето че сега, докато Башир бълваше обидите си, тя разбра, че Джамал иска да я види отново.

Това беше нещо голямо. По-голямо от всичко, което се случваше в нейния затворен свят, така че ѝ се прииска да се оттегли заедно с щастието си. Но остана нащрек. Дори намек за изчервяване можеше да я изложи на смъртна опасност. Дори най-простото нещо като леко заекване или нервен поглед можеше да я разобличи. Затова Фария продължи да се преструва.

– Кой? – каза тя. – Някакъв родоотстъпник? Въобще не ме интересува.

После се изправи и излезе. Едва по-късно осъзна грешката си. В стремежа си да звучи безразлично, Фария беше преиграла. Но в онзи момент ѝ се струваше, че е постигнала победа. След като се отърси от шока, тя се почувства по-целеустремена от всякога. Трябваше да се добере до телефон.

Това се превърна във фикс идея и сигурно си беше проличало отстрани. Башир и Ахмед я наблюдаваха още по-неуморимо и естествено, не забравяха ключовете или телефоните си. Дните минаваха, дойде октомври. Една събота вечер домът им се изпълни с ожив​ ление. Мина известно време, преди Фария да разбере какво става. Отношенията им бяха охладнели до такава степен, че никой дори не я бе информирал, че семейс​ твото празнува годежа ѝ. Но празненство беше силно казано, тъй като никой не изглеждаше особено щастлив. Камар не присъстваше, тъй като имаше проб​ леми с визата. Липсваха и други хора, изпаднали в немилост, или такива, които се бяха отдалечили от вярата на братята. Празненството направи нарастващата изолация на семейството още по-видна. И все пак вниманието на Фария беше насочено към друго – лицата на гостите. Можеше ли някой от тях да ѝ помогне?