Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Значи, никога не се е гордял със слуха си.

– Не останах с такова впечатление, но може би... не знам... може би едновременно се е срамувал и се е възползвал от дарбата си.

– Сигурно страшно го бива да подслушва.

– Онзи психолог писал ли е нещо за изключително развития слух?

– Може да се каже – отговори Микаел, – но още не съм се сдобил с дисертацията му. На друго място обаче пише, че качества, които през една епоха са полезни от еволюционна гледна точка, през друга могат да бъдат бреме. В тихите, праисторически гори ловците, които са имали най-добър слух, са се справяли най-добре и са имали най-големи шансове да се приберат вкъщи с храна за вечеря. В съвременните шумни, големи градове обаче същите тези хора могат да се чувстват претоварени и изгубени. Повече възприемат околния свят, отколкото участват в него.

– Така ли е написал: повече възприемат, отколкото участват?

– Мисля, че да.

– Тъжно.

– Защо го казваш?

– Това описва Лео с две думи. Той винаги е бил наб​ людател.

– С изключение на онази седмица през декември.

– С изключение на нея. Подозираш, че има нещо гнило в онзи случаен изстрел в гората, нали?

Той долови любопитство в гласа ѝ и прие това за добър знак. Може би щеше да му разкаже какво толкова странно бе имало в срещата ѝ с Лео в офиса.

– Във всеки случай ме заинтригува – каза той.

Лео никога не забрави Карл Сегер. Дори като възрастен се случваше да го обземе силна тъга към четири часа във вторник – времето, когато посещаваше кабинета на Карл като дете. Понякога си говореше с него наум като с невидим приятел.

Разбира се, нещата се подобриха и точно както беше предрекъл Карл, Лео се научи да се справя по-успешно със света и звуците му. Често изостреният му, абсолютен слух беше предимство и нищо друго. Определено му помагаше с музиката. Лео прекара дълго време, свирейки непрестанно и мечтаейки да стане джаз пианист. Още през късните си тийнейджърски години получи предложение да запише плоча за продуцентската компания „Метроном“. Той отказа, защото още не смяташе, че разполага с достатъчно добър материал.

Когато влезе в Търговското училище в Стокхолм, гледаше на това като на странично занимание. Веднага щом напишеше по-добри песни, щеше да запише албума си, да заживее за музиката и да стане новият Кийт Джарет. Но страничното занимание се превърна в негов живот и той така и не успя да си обясни защо. Дали от страх, че може да се провали и да разочарова родителите си? Или пък заради депресиите, които се повтаряха неумолимо като сезоните?

Лео си остана сам, което също не беше лесно да се проумее. Хората се интересуваха от него. Привличаше жените. Но пък те не го привличаха толкова лесно. Когато беше в компания, копнееше по тишината и спокойст​ вието на дома. Но наистина бе обичал Маделейн Бард.

Всъщност не можеше да каже защо, двамата не си приличаха особено. И все пак не вярваше, че чисто и просто е бил пленен от красотата ѝ, а още по-малко от богатството ѝ. Тя беше специална – Лео винаги щеше да смята така, – със сините си, блещукащи очи, които сякаш криеха някаква тайна, и с меланхолията, която понякога падаше като сянка над красивото ѝ лице.

С Маделейн се сгодиха и известно време живяха заедно в апартамента му на Флурагатан. Лео тъкмо беше наследил дела на баща си в „Алфред Йогрен“ и родителите на Маделейн – на които не липсваше известен снобизъм – го смятаха за задоволителна партия. Връзката им не беше от най-простите. Маделейн искаше всеки ден да вечерят навън. Лео ѝ се противопоставяше, доколкото можеше, и двамата се караха доста, а понякога тя се заключваше в спалнята и плачеше. Но това бяха изключения. Можеха да имат добър брак. Беше убеден в това. Двамата се любеха и разговаряха пламенно и страстно.

Но въпреки това дойде катастрофата, което вероятно доказваше, че Лео просто се е самозалъгвал и е виждал привързаност, без всъщност да има такава. Случи се през август на рачешко парти в дома на семейство Мьорнер на остров Вермдьо. Още отначало настроението беше напрегнато. Лео беше унил, пък и намираше гостите за твърде обикновени и шумни. Оттегли се, което накара Маделейн да прибегне до цялата си трескава и пресилена любезност. Тя обикаляше сред останалите гости и повтаряше как всичко било „фантастично“ и „прекрасно“ и че, разбира се, „направо не е истина колко хубаво е обзаведено, а и какво място! Тооолкова съм впечатлена. Бихме се нанесли тук на мига“. Но това всъщност не беше проблем, а просто част от шарадата, наречена живот.