Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Всъщност не съм сигурен. Що за човек беше той?

– Манхеймер? Трудно ми е да кажа. Не бях много голяма. Но му се носеше славата на дърт мошеник. Въп​ реки това съм го запомнила като мил човек. Питаше ме каква музика слушам. И свиреше добре с уста.

Защо се интересуваш от него?

– Ще ти кажа по-късно – отвърна Микаел.

– Добре, както искаш – каза Ерика и заговори за предстоящия брой и доходите от реклами.

Микаел не я слушаше особено съсредоточено. Прик​ лючи разговора доста внезапно и продължи нагоре по Белмансгатан. Подмина ресторант „Бишъпс Армс“, спусна се по калдъръмения хълм, влезе във входа, качи се до таванския си етаж, застана пред компютъра и поднови проучването, въоръжен с две бири „Пилзнер Урквел“. Съсредоточи се най-вече върху злощастния изстрел в Йостхамар, но не научи почти нищо ново. Винаги беше трудно, когато случаят е стар, знаеше го от опит.

Не съществуваха цифрови архиви, най-вече от съоб​ ражения за поверителност, а правилата на Държавния архив бяха такива, че материалите от предварителните разследвания се разчистваха след период от пет години. Ето защо Микаел реши утре да отиде до областния съд в Упсала и да прегледа съдебната документация. После можеше да мине през полицейското управление или да посети някой стар, пенсиониран криминален инспектор, който евентуално още си спомня случая. Можеше и да изскочи нещо.

Също така се обади на Еленор Юрт, годеницата на Карл Сегер. Веднага осъзна, че за нея този въпрос е приключен. Не искаше да говори за Карл. Вярно, държа се любезно и отзивчиво, но каза, че нямала сили да продължава да рови в тази тема, и добави: „Надявам се, че разбираш“. Но все пак размисли и се съгласи да се срещне с Микаел следобед на следващия ден. Това обаче не се дължеше на журналистическия му чар, нито пък на Еленор ѝ бе станало любопитно с какво точно се е захванал Микаел. Решението ѝ се промени, когато той си пробва късмета и подхвърли името Лео Манхеймер.

– Лео – възкликна Елинор. – Божичко! Колко време мина. Как е той?

Микаел отговори, че не знае.

– Близки ли бяхте? – попита той.

– О, да! С Карл бяхме наистина очаровани от момчето.

След като затвори, Микаел отиде в кухнята и започна да шета. Чудеше се дали да се обади на Малин и да опита да изкопчи какво я мъчи. Вместо това си взе душ и се преоблече. В шест без пет излезе от апартамента и тръгна към Синкенсдам [34] Район в центъра на Стокхолм; на това място някога се издигало имение със същото име, а днес там има метростанция и спортно игрище. – Б. пр. и ресторант „Пане Вино“, където щеше да се срещне със сестра си.

Тя каза, че ще се погрижи. Мартин нямаше защо да се тревожи. Разговаряше с него за трети или четвърти път днес и отново запази самообладание. Но щом затвори, тя измърмори „страхливец“, след което прегледа онова, което Бенямин ѝ беше набавил.

Ракел Грейс беше психоаналитик и доцент по психиатрия. Беше известна с редица неща, но може би на първо място с желанието си за ред, което отстояваше яростно. Това определено не се промени и когато ѝ пос​ тавиха диагноза рак на стомаха и клиничната чистота наистина придоби жизненоважно значение за нея. Понастоящем се държеше направо маниакално. Всяка прашинка изчезваше като с магия. Не съществуваха маси или мивки, по-чисти от тези, които се намираха в близост до Ракел. Тя беше на седемдесет години, беше болна, но не спираше да работи.

Днес наоколо също кипеше трескава дейност и времето бързо отлетя. Часът беше шест и половина вечерта, което действително беше твърде късно. Трябваше да реагира по-бързо. Но стана както обикновено. Мартин Стейнберг се разтревожи твърде много и сега Ракел се радваше, че противно на съветите му още сутринта се възползва от връзките си в телефонните компании и здравеопазването. Нямаше гаранция, че и това е било достатъчно. Оттогава можеха да са се случили много неща. Старият хахо можеше да е имал посетители и да е разказал какво знае или подозира. Операцията беше и си оставаше рискова, но това беше единствената алтернатива. Твърде много неща се бяха объркали в проекта, за който тя отговаряше. Твърде много бе заложено на карта.

Изми ръцете си с алкогел и отиде в банята. Усмихна се пред огледалото просто за да провери дали все още може да изглежда щастлива. От нейна гледна точка случилото се не беше изцяло лошо. Толкова дълго бе живяла в тунела на болестта и болката, че това, което трябваше да направи сега, придаваше на живота ѝ извисеност и тържественост. Ракел Грейс винаги бе харесвала усещането за призвание, за по-висша кауза. Живееше сама на Карлбергсгатан, в апартамент, голям сто и осемдесет квадратни метра.