Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Дълго време нямаше представа къде отива. Обикаля с часове, премръзнал и разплакан. Но накрая се върна в хостела „аф Чапман“ до Шепсхолмен и спа там. В единайсет часа на следващия ден се върна на Флурагатан при Лео, прегърна го и се извини. И двамата казаха, че съжаляват, след което се приготвиха за срещата с Ракел Грейс. Но във въздуха все още витаеше нещо неизяснено, което щеше да повлияе на това, което предстоеше да се случи.

Дан се замисли за тази случка и направи незабележима гримаса, когато сви по Смоландсгатан година и половина по-късно. Мина покрай „Констнершбарен“ [62] Букв. „Барът на художниците“. – Б. пр. и излезе на площад „Нормалмстори“. Беше горещо и задушно. Часът беше десет сутринта и Дан никак не се чувстваше готов за срещата с най-прочутия разследващ журналист в Швеция.

От друга страна, Ракел Грейс и Бенито Андершон – които нямаха нищо общо, с изключение на садизма си и факта, че здравословното им състояние не беше особено добро – бяха готови да се срещнат с Лисбет Саландер. Никоя от тях не знаеше за съществуването на другата и ако случайно се бяха срещнали, щяха да се изгледат с взаимно презрение. Но двете бяха еднакво целеустремени и решени да извадят Лисбет от строя. И двете имаха връзки и едната не беше по-малко интелигентна от другата, макар и образованието им да се различаваше.

Бенито беше близка с онзи клон на МК „Свавелшьо“, който получаваше информация от сестрата на Лисбет, Камила, и нейните хакери. Ракел Грейс пък разполагаше с подкрепата на своята организация, която също бе технически компетентна. Преди всичко обаче, въпреки заболяването си, Ракел разчиташе на своята бдителност и на силата на волята си.

В момента живееше временно в един хотел на Кунгсхолмен. Знаеше много добре, че нещата ще се влошат сериозно, и в действителност го беше очаквала. Очакваше го още от онзи двайсет и трети декември преди около година и половина, когато всичко излезе извън контрол. Вярно, тогава не съзираше друг изход, но действията ѝ си оставаха хазартни. Сега отново бе готова.

Предпочиташе да започне със Саландер и Кантерборг. Засега обаче нямаше как да ги открие, затова бе решила най-напред да се захване с Даниел Брулин. Той беше слабото звено. Ето защо в момента Ракел вървеше покрай „НК [63] От „Нурдиска компаниет“, името на два големи универсални магазина в Стокхолм. – Б. пр. на Хамнгатан. Носеше тънък сив костюм и черно памучно поло и въпреки гаденето и болките се чувстваше силна.

Но жегата я измъчваше. Какво се случваше с Швеция? Когато беше млада, нямаше такива лета. Това си беше тропически климат, пълна лудост. Беше потна и лепкава, но стисна зъби и изпъна гръб. В застоялия въздух се долавяше задушлива воня. Ракел подмина една разкопана отсечка от тротоара, където работеха двама мъже със сини гащеризони, които ѝ се сториха дебели и грозни. Продължи нататък към „Нормалм​ стори“ и се канеше да ускори крачка към „Алфред Йогрен“, когато забеляза нещо крайно тревожно. Журналистът Микаел Блумквист, на когото вече се бе натъкнала в жилищната сграда на Хилда, тъкмо минаваше през главния вход. Ракел направи крачка назад. После се обади на Бенямин.

Време беше той да си заработи заплатата.

Дан Броуди, или Лео Манхеймер, както се наричаше понастоящем, седеше на стола в прекомерно луксозния си кабинет и усещаше как сърцето му бие и стените се приближават. Какво да прави? Неговият junior advisor [64] Младши съветник (англ.). – Б. пр. – както се титулуваше секретарят му, понеже беше мъж – съобщи, че Микаел Блумквист го очаква на рецепцията. Дан отговори, че ще дойде след двайсет минути.

Почувства, че е неучтиво да го каже, но имаше нужда – далеч не за първи път – да обмисли как би могъл да разобличи Ракел Грейс. Кой знае, може би Микаел Блумквист можеше да му помогне. Мисълта му бе хрум​ вала и преди и Дан бе склонен да поеме по този път, каквото и да му костваше това.

Валеше сняг. Двамата чакаха Ракел Грейс в апартамента на Флурагатан, а Дан не спираше да се извинява.

– Няма проблеми – каза Лео. – Вчера имах посетител в офиса, след като ти си тръгна.

– Кой?

– Малин – отговори той. – Пихме шампанско. Не мина много добре, въобще не бях във форма. Когато пак останах сам, написах едно нещо. Искаш ли да видиш?

Дан кимна, а Лео стана от пианото и излезе от стаята за около половин минута. Върна се с лист хартия, прибран в найлонов джоб. Изглеждаше сериозен и изпълнен с вина. Пресилено бавно Лео подаде на Дан бежовия лист, който имаше релефен воден знак в горния край.