Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Може би затова нещата се объркаха толкова бързо, а може би и Дан бе подценил впечатлението, което ще му направи Ракел Грейс. Но самият ѝ вид го захвърли обратно в момчешките му години. Спомни си как тя стоеше на втория етаж във фермата и го наб​ людаваше хладно, докато Дан свиреше на китарата си. Осъзна, че сигурно още тогава го е сравнявала с Лео и е анализирала приликите. Тази мисъл го изкара извън кожата му.

– Помниш ли ме? – каза той.

Беше побеснял и направи крачка напред, но не можеше да избяга от смущението, което изпитваше паралелно с гнева.

Ракел Грейс остана на място, запазила забележително самообладание.

– Помня те – каза тя. – Как се чувстваш?

– Искаме да знаем точно какво е станало – изсъска той и едва тогава тя отстъпи леко.

Въпреки това приглади спокойно яката си и погледна ръчния си часовник. Беше облечена с черен костюм и черно поло. Косата ѝ беше къса, боядисана в тъмно русо. Устата ѝ потръпваше и тя очевидно беше изнервена, но въпреки това излъчваше нарастващ, вледеняващ хлад. Имаше авторитета на учителка и Дан се почувства сякаш по-скоро тя ще го нахока, а не обрат​ ното.

– Успокой се – каза тя.

– Няма – продължи той. – Имаш много да обясняваш.

– Ще ви разкажа. Ще ви кажа цялата истина. Но първо трябва да знам дали сте говорили с медиите.

Дан не отговори.

– Разбирам, че сте разстроени. Но не би било добре, ако историята изтече в пресата, преди да сте проумели цялостната картина. Нещата изобщо не са такива, как​ вито си мислите.

– Не сме казали нищо. Засега – отговори Дан и се зачуди дали това не беше грешка, особено след като долови известно задоволство в изражението на Ракел.

Погледна към Лео. Той стоеше мълчаливо, като в шок, и не му подсказа какво да прави. На Дан не му харесваше, че Ракел Грейс все още има инициативата.

– Вече съм стара жена – каза тя – и ме боли коремът. Извинете, че говоря толкова открито. Може ли да седна на дивана? След това ще ви разкажа.

– Заповядай – каза Лео. – Сядай и започвай. Искаме да получим отговори на всичките си въпроси.

Ракел Грейс започна отдалеч, надявайки се, че Бенямин ще се появи, преди да е казала нещо важно или да се е оплела в необмислени лъжи. Лео и Даниел седяха в два фотьойла и се взираха в нея. Въпреки напрежението и кризисната ситуация Ракел бе удивена. Двамата смайващо си приличаха – повече, отколкото бе нормално за еднояйчни близнаци на тази възраст. Приликата се подсилваше от това, че се бяха подстригали еднакво и носеха еднотипни дрехи.

– Ето какво стана – каза тя. – Намирахме се в изключително неприятна ситуация. От няколко болници и детски домове получавахме доклади за еднояйчни близнаци, чиито родители не могат да се грижат за тях.

– Кои сте вие ? – сряза я Даниел и макар че в гласа му имаше гняв и омраза, Ракел приветстваше всяко прекъсване.

Обясни – хрумна ѝ на момента, – че в палтото ѝ има нещо, с което току-що се е сдобила и което би могло да им помогне да разберат контекста малко по-добре. Попита ги да го донесе ли, питайки се дали думите ѝ звучат поне малко правдоподобно. Но братята я оставиха да излезе от стаята и тогава Ракел почувства нещо, което ѝ вдъхна сила. Изпитваше презрение. Даниел и Лео бяха слаби и жалки, не беше ли така? Щом стигна до външната врата, тя се закашля, за да ги разсее, като в същото време с бързо движение провери дали вратата е отключена. Престори се, че търси нещо в джобовете на палтото си, след което възкликна:

– Да му се не знае!

Върна се на дивана, поклати глава и се впусна в неопределен и многословен монолог. Това провокира Лео, особено когато Ракел спомена Карл Сегер. Лицето на Лео почервеня, той загуби самообладание, погледна я диво, нарече я звяр и чудовище и настоя тя да обясни какво е станало с Карл. Ракел си спомни гневните пристъпи на момчетата отпреди години и този път наистина се изплаши. Но избликът се оказа по-скоро щастливо обстоятелство, тъй като в същия миг Бенямин се появи в антрето. Виковете само засилиха целеустремеността му и той се втурна вътре, без да почука или да се поколебае. Насочи се към Лео и хвана ръцете му откъм гърба, а в същото време Ракел се наведе бързо и се зарови в лекарската чанта, която Бенямин бе оставил на пода. Близнаците се развикаха за помощ и Даниел се нахвърли на Бенямин. Ракел разбираше по-добре от всякога, че трябва да действа решително и ефективно – така както само тя умееше. Прегледа набързо медикаментите в чантата. Стесолид, опиати, морфин, всичко възможно, и накрая... през тялото ѝ преминаха ледени тръпки: панкурониев бромид, синтетично кураре, извлечено от същата растителна отрова, която южно​ американските коренни племена използват за стрелите си. Би било брутално и отвъд всякакви граници. Чакай... в чантата имаше и физостигмин, противоотрова, която можеше да намали ефекта изцяло или частично. Хрумна ѝ идея. Дръзка и дива идея, която се коренеше в това, което Даниел изръмжа по-рано по време на разговора им. Той говореше за несправедливост и жестокост и в думите му се долавяше дълбока горчивина. Ракел си сложи найлоновите ръкавици и вдигна глава.