Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Мисля, че е нужна и нотариална заверка – каза той.

В документа с изящен почерк бе написано, че Лео му отстъпва половината от всичките си активи.

– Божичко – каза Дан.

– В дните между Коледа и Нова година ще се срещна с адвокатката си и ще я информирам – продължи Лео. – Като се имат предвид обстоятелствата, би трябвало всичко да мине гладко. Дори не гледам на това като на подарък. Получаваш това, което отдавна ти се полага.

Дан замълча. Знаеше, разбира се, че трябва да се разчувства, да се хвърли на врата на брат си и да каже: „Ти си луд, това е твърде много, твърде щедро“.

Но редовете върху бежовия лист не го накараха да се почувства по-добре, нито правеха ситуацията по-проста. Първоначално Дан не разбра защо реагира така дребнаво и обидчиво. После осъзна, че в подаръка има нещо агресивно, позитивно агресивно, както биха казали психолозите. Самият факт, че Лео може да му даде толкова пари, показваше смазващото му превъзходство. Колкото и щедър да бе жестът, той го караше да се чувства нищожен.

Дан изрече редица мили думи, но накрая добави решително:

– Не мога да го приема.

Видя отчаянието в очите на Лео.

– Защо?

– Не става така. Миналото не може да се поправи толкова лесно.

– Идеята ми не е да поправям нещо. Искам просто да постъпя правилно. Така и така проклетите пари не ме интересуват.

– Не те интересуват?

Дан направо не беше на себе си, но въпреки всичко осъзнаваше абсурдността на ситуацията. Предлагаха му десетки милиони, които щяха да променят живота му из основи, а той се чувстваше наранен и ядосан. Може би се дължеше на вчерашната разправия, на алкохола, на това, че почти не бе спал. Имаше безброй възможни причини, като комплекса му за малоценност и какво ли още не. Така или иначе, Дан се разкрещя:

– Нищо не разбираш. Не можеш да говориш така на човек, който цял живот е живял в периферията. Твърде късно е, Лео! Твърде късно!

– Не, не е. Можем да започнем отначало.

– Твърде късно е – повтори той.

– Стига! – изръмжа Лео в отговор. – Не си справедлив.

– Чувствам се купен. Разбираш ли? Купен!

Отиде твърде далеч. Знаеше това и изпита болка, когато Лео не го контрира със същата ярост, ами просто отвърна тъжно:

– Знам.

– Какво знаеш?

– Че те са унищожили твърде много. И ги мразя заради това. Но все пак... Ние се открихме. Това е нещо голямо, нали?

В гласа му имаше такова отчаяние, че Дан смотолеви:

– Благодарен съм, разбира се, но...

Не можа да продължи. Не му хареса собственото му „но“ и се канеше да каже нещо различно, може би „извинявай, аз съм идиот“, нещо от този род. Впоследствие добре си спомняше този момент. Бяха на ръба на помирението и сигурно отново щяха да намерят общ език, стига само да имаха време. Но не стана така. Откъм стълбите се чу шум – стъпки, които скоро затихнаха. Още нямаше дванайсет. До срещата с Ракел Грейс оставаше повече от час и Лео дори не беше сложил масата и сервирал храната от фирмата за кетъринг.

– Скрий се – прошепна той.

Лео прибра документа с дарението, а Дан влезе в близката спалня и затвори вратата.

Лео Манхеймер открай време беше източник на притеснения, и то не само заради онова, което бяха принудени да направят с Карл Сегер. В последно време обаче беше особено нестабилен. Ракел Грейс смяташе, че това се дължи на Маделейн Бард. Загубата ѝ го бе направила подозрителен, затова Ракел се замисли, когато той отмени коледния им обяд и вместо това я покани в дома си. Тя знаеше всичко за Лео.

Знаеше например, че като много други ергени, Лео не обичаше да готви или да кани хора вкъщи, особено такива, в чиято компания не се чувства комфортно. Ето защо Ракел Грейс реши да се появи по-рано с обяснението, че иска да му помогне в кухнята. В действителност искаше да разбере дали има някакъв проблем и дали Лео не е открил нещо.

Навън валеше сняг, а тя вървеше под изрисуваното синьо небе във входа, когато чу развълнувани гласове откъм апартамента. Гласове, които тревожно си приличаха. Тя потръпна и осъзна, че нещо определено не е наред. За момент Ракел остана на място, без да знае какво да направи. Лео имаше ненадминат слух и тя се изненада, че гласовете вътре не замлъкнаха. Прати съобщение на Бенямин:

При Лео на Флурагатан съм. Нуждая се от помощ​та ти.

После добави:

Вземи лекарската ми чанта, с цялото оборудване!

След това изпъна гръб, почука на вратата и се приготви за най-топлата си коледна усмивка. Но не се наложи да я използва. Лео грейна още щом отвори вратата, целуна я по бузите и взе палтото ѝ, точно както бе възпитан да прави. Разбира се, беше твърде деликатен, за да отбележи, че тя е подранила с цял час.