Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Кое? Че са се възползвали от обичта на Халил към теб?

– Че са го принудили да го стори и са съсипали живота му, също както направиха с моя живот и този на Джамал. Ето защо изгубих контрол. Откачих. Не можеш ли да разбереш?

– Мога – каза Соня. – Всъщност мога. Но някои други неща не са ми толкова ясни. Най-вече мълчанието ти по време на разпитите. Каза, че си искала отмъщение. Че си отмъстила на Ахмед, като си го бутнала през

прозореца. Но си можела да отмъстиш и на Башир, най-големият мръсник от всички. Можела си да го вкараш в затвора за участие в заговор за убийство. Ние щяхме да ти помогнем.

– Вие не разбирате!

Гласът ѝ секна.

– Какво не разбираме?

– Животът ми свърши с този на Джамал. Какво щях да спечеля, ако и Халил бе влязъл в затвора? Той беше единственият в семейството, когото...

Фария се взираше напрегнато във вратата.

– Какво?

– Когото обичах.

– Но трябва да си го мразела. Той е убил любовта на живота ти.

– Мразех го. Обичах го. Мразех го. Толкова ли е трудно за разбиране?

Аника Джанини тъкмо се канеше да прекъсне разпита и да обяви, че момичето има нужда от почивка, когато на вратата се почука. Рикард Фагер искаше да говори със Соня Мудиг.

Соня Мудиг веднага разбра, че се е случило нещо сериозно, което е накърнило самочувствието на директора на затвора. Подразни се от това, че той говореше обстоятелствено, навлизаше в ненужни подробности, вместо да изплюе камъчето, сякаш искаше по-скоро да се защити, отколкото да обясни какво е станало. Каза, че имало пазачи и видеонаблюдение и детектори за метал и че Бенито била в тежко състояние, с черепна травма, мозъчно сътресение и счупена челюст.

– Значи е избягала от болницата, това ли искаш да кажеш? – попита Соня.

Именно това бе станало. Фагер продължи: „Никой не очакваше, че тя би могла да излезе оттам“. Всички посетители били претърсвани. Или поне би трябвало да е така. Но нещо се случило с компютърната система на отделението. Всичко изгаснало и част от медицинската апаратура спряла да функционира. Положението станало сериозно. По коридорите хукнали лекари и сестри и в същия момент в болницата се появили трима мъже с костюми. Съобщили, че искат да посетят друг пациент, инженер от „АББ“, който лежал в същото отделение. Всичко се случило твърде бързо. Мъжете били въоръжени с нунчакута. Рикард Фагер, този идиот, реши, че моментът е удачен да обясни какво е нунчаку: дървени пръчки, свързани с верига, които се използват в бойните спортове. Соня го прекъсна.

– Какво е станало?

– Мъжете набили пазачите, освободили Бенито и избягали със сив ван със сменени номера. Единият от тях е идентифициран като Есбьорн Фалк от МК „Свавелшьо“, криминалния мотоклуб.

– Знам какво е МК „Свавелшьо“ – каза тя. – Какво е направено до този момент?

– Бенито е обявена за национално издирване. Свързахме се с медиите. Алвар Олсен е в безопасност.

– А Лисбет Саландер?

– Какво за нея?

– Идиот – измърмори Соня и каза, че поради критичната ситуация трябва веднага да тръгва.

Докато излизаше от затвора, тя се обади на Бублански и му разказа за Бенито и Фария Кази. Щом чу краткото обобщение на разказа на момичето, по някаква причина Бублански изрецитира една еврейска пословица:

„Винаги можеш да погледнеш човек в очите, но не винаги в сърцето.“

Днес Дан Броуди отново закъсняваше за работа. Вървеше вяло, преследван от мрачни мисли. Но беше по-добре облечен. Носеше светлосин ленен костюм и тениска. Нямаше вратовръзка, а вместо дебелите кожени обувки бе обул маратонки. Слънцето печеше безмилостно, докато Дан вървеше по Бириер Ярлсгатан и си мислеше за Лео. Внезапно чу скърцане на спирачки и залитна, точно както бе станало във „Фотографиска“.

Беше му трудно да диша, но все пак продължи напред и отново потъна в спомените си. Разбира се, в дните след онзи декемврийски уикенд имаше нотка на болка и завист, но въпреки това те бяха най-щастливите в живота му. С Лео говореха и свиреха непрестанно. Но никога не излизаха навън заедно, само поотделно. Вече бяха обмислили плана си. Смятаха да се изправят срещу Ракел Грейс, но тя не биваше да подозира нищо, затова не искаха да плъзнат слухове.

Лео беше отложил коледния си обяд с Грейс. Вместо това я покани в дома си в събота, двайсет и трети декември, в един часа следобед. Докато чакаха деня на срещата, братята продължаваха играта си на самоличности. В града и двамата бяха Лео, което ги забавляваше неимоверно. Упражняваха ролята, като разиграваха пародийни сценки.