Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Подстригаха се по един и същи начин, а Лео даваше на Дан костюмите, ризите и обувките си. Лео все казваше, че Дан се представя по-достоверно от него самия.

– Сякаш се задълбочаваш повече в ролята.

Лео работеше само на половин ден, но една вечер трябваше да отиде в „Риш“ с колегите. Прибра се рано и разказа, че е бил толкова близо – тук вдигна ръка и приближи палеца и показалеца си – да разкрие пред Малин Фруде за срещата им.

– Но не го направи?

– Не, не, тя, изглежда, си помисли, че съм влюбен.

– Това нарани ли я?

– Не твърде много.

Дан знаеше, че Лео флиртува с Малин, която се развеждаше и скоро щеше да напусне „Алфред Йогрен“. Но Лео казваше, че тя едва ли го обича. Според него беше влюбена в Блумквист, журналиста, а вероятно и самият Лео не я обичаше. Всичко беше по-скоро игра, или може би не съвсем.

Двамата с Лео не спираха да анализират какво ли не, както и да обменят мисли, спомени и клюки. Сключиха пакт, който никой от тях не можеше да наруши. Дан си спомняше колко внимателно планираха срещата с Ракел Грейс. Обсъждаха внимателно всички подробности – как Дан ще се скрие, а Лео ще започне да я разпитва, първоначално предпазливо, а после по-нас​ тойчиво.

Предния ден, петък, двайсет и втори декември, Малин Фруде организираше прощално парти в дома си на Бундегатан. Лео, точно като Дан, не обичаше събирания в малки апартаменти, бяха твърде шумни. Каза, че не може да отиде. Имаше друга идея. Искаше да покаже на Дан кабинета си в „Алфред Йогрен“. Офисът сигурно беше съвсем празен. Повечето колеги бяха при Малин, а и едва ли някой щеше да работи извънредно в петък вечерта, особено преди Коледа. На Дан идеята му се стори добра. Любопитно му беше да види работното място на Лео.

В осем вечерта двамата излязоха навън с десет минути разлика. Първи беше Лео, с бутилка бургундско и бутилка шампанско в куфарчето. След това бе ред на Дан, който също бе облечен като Лео, но носеше по-светъл костюм и по-тъмно палто. Беше студено. Валеше сняг. Щяха да празнуват.

На следващия ден, след срещата с Грейс, щяха да оповестят историята си публично, а Лео, въпреки че Дан се противеше, щеше да направи голямо дарение на негово име. Каза, че щял да сложи край на неравенството, както и на скуката в „Алфред Йогрен“ и на кариерата си на финансист. Вечерта беше чудесна. Двамата планираха как ще започнат да свирят заедно, пиеха и вдигаха наздравици, а във въздуха се усещаше нещо обещаващо. „Утре, казваха. Утре!“.

И все пак нещо се обърка. Дан си мислеше, че кабинетът в „Алфред Йогрен“ е на Лео. По тавана в стаята бяха изрисувани ренесансови ангели, по стените висяха картини от края на миналия век, дръжките на чекмеджетата бяха златни, а по бюрата имаше китайски вази. Мебелировката беше толкова крещяща и претрупана, че на Дан му се прииска да провокира Лео. Подхвърли му реп​ лика, която контрастираше с досегашния им разговор.

– Добре си се обзавел – каза той.

Лео бе съгласен.

– Знам. Срам ме е. Никога не съм харесвал кабинета, беше на татко.

Дан отиде по-далеч.

– И въпреки това държеше да ме поканиш тук, нали? Искал си да снобееш и да ми го натриеш в носа.

– Не, не, извинявай – отвърна Лео. – Просто исках да ти покажа живота си. Знам, че е несправедливо.

– Несправедливо?

Дан повиши глас. Сякаш думата „несправедливо“ вече не стигаше. Беше нещо повече. Беше неморално. Отвъд всякакви граници. Разговорът продължи да лъкатуши, Дан обвиняваше, после се вразумяваше, молеше за извинение, след което отново преминаваше в атака. Ненадейно, трудно бе да се каже кога точно, нещо между тях като че ли се оказа безвъзвратно разрушено. Чувствата, които още отначало лежаха под повърхността, потискани от бурното щастие на братската среща, сега преляха у Дан и не просто отвориха рана между него и Лео, ами, изглежда, хвърлиха нова светлина върху цялата ситуация.

– Имаш всичко това, а не спираш да хленчиш и да се оплакваш. Мама не ме разбираше, татко нищо не знаеше. Не ми даваха да свиря. Горкият аз, колко бях малък, жалък и богат. Повече не искам да чуя и дума за това. Схващаш ли? Мен ме биеха и гладувах. Нямах нищо, нищичко, а ти...

Цялото му тяло се тресеше и той не разбра какво точно се случи. Може би и двамата бяха пияни. Може би това допринесе за развоя на събитията. Във всеки случай Дан нарече Лео лайно, фалшив идиот и сноб, който кокетничи с депресиите си. За малко да строши две китайски вази, но вместо това излезе от стаята, блъсна вратата и изчезна.