Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Изглеждаш елегантно както винаги, Ракел. Как е коледното настроение? – каза той.

– Прекрасно – отвърна тя.

Ракел отбеляза наум, че Лео играе ролята си доста добре. Трябваше да огледа лицето му подробно, докато открие следи от напрежение. При други обстоятелства вероятно би могъл да я заблуди. Но в момента погледът ѝ бе остър, а освен това Лео беше допуснал някои очевидни грешки. Сигурно сам го осъзнаваше. Преди малко се чуваха гласове, но ето че сега бяха сами. И най-вече – това ѝ направи особено впечатление – на дивана имаше китара. Китара! Ракел попита:

– Как е Вивека?

– Мисля, че краят наближава.

– Горката.

– Ужасно е – каза той.

Глупости , помисли си Ракел. Сигурно се радваш, че старата сврака най-накрая ще умре.

– Когато и двамата родители си отидат, човек остава сам – продължи тя и докосна ръката му, може би за да го успокои, или пък за да покаже, че изпитва съчувствие, а не подозрение, както бе в действителност. Но това се оказа грешка. Лео изтръпна, изглежда не му беше приятно и в очите му проблесна гняв. Ракел се изплаши и отново погледна китарата. Реши засега да остави нещата така. Искаше да даде време на Бенямин да приготви чантата ѝ и да дойде тук. Безобидният разговор продължи още десетина минута. Накрая обаче Ракел не издържа и попита:

– Кой е тук?

– Ти как мислиш?

Тя каза, че не знае. Че няма представа. Но това не беше вярно. Започваше да разбира. Забеляза колко напрегнати са раменете на Лео и как той я гледа, сякаш я вижда за пръв път. Осъзна, че трябва да нанесе твърд и безмилостен удар още преди Даниел Брулин да е изскочил от съседната стая.

Ракел Грейс не беше в дома си на Карлбергсвеген и Лисбет реши да не губи време. Хвана метрото в обрат​ ната посока, слезе на Слусен и тръгна по Йотгатан. Аника Джанини ѝ бе съобщила, че Бенито Андершон е избягала от лазарета в Йоребру, така че Лисбет беше нащрек. Тя винаги внимаваше, а животът в затвора също бе допринесъл за това, но може би все пак подценяваше заплахата. По петите ѝ имаше повече групировки, отколкото предполагаше. Стари и тъмни сили от миналото обединяваха силите си и обменяха информация.

Юнското слънце беше изпепеляващо и оживените улици бяха позатихнали. Хората вървяха бавно, гледаха витрините и седяха в ресторантите и уличните кафенета. Лисбет продължи към Фискаргатан. Джобът ѝ извибрира. Беше получила криптиран есемес от Блумквист, в който пишеше:

Лео е Даниел. Сигурен съм!

Тя отговори:

Той проговори ли?

Микаел отвърна:

Още не знам. Ще пиша пак!

Лисбет обмисли дали да отиде до „Нормалмстори“, за да види дали може да помогне с нещо. Но се отказа. Първо искаше да се добере до Ракел Грейс и като начало смяташе да провери дали не може да я проследи до друг адрес. Продължи по Фискаргатан, като остана нащрек. Чудеше се дали наистина е добра идея да се прибере у дома. Апартаментът принадлежеше на Ирене Несер, фалшивата ѝ самоличност, а Лисбет се бе постарала да остави достатъчно димни завеси. Но мрежата се затягаше. Хората в квартала я забелязваха. Вече беше полузнаменитост – статус, който ѝ бе особено омразен. Двама души – проклетията Кале Блумквист и агентът на АНС Ed the Ned вече я бяха проследили дотук, а слуховете плъзваха лесно. Хората приказваха. Трябваше да продаде скапания апартамент. И без това беше твърде голям за нея. Трябваше да се премести някъде далеч. Може би най-добре беше да се чупи още сега.

Но беше твърде късно. Усети го в мига, в който видя сивия бус нагоре по улицата. В автомобила нямаше нищо особено – стар модел, паркиран съвсем нормално до тротоара. Въпреки това събуди подозрението ѝ. Бусът потегли към нея и Лисбет тръгна в обратната посока. Но не стигна далеч. Мъж с брада изскочи ненадейно от един вход и притисна мокър парцал към лицето ѝ. Започна да ѝ се гади. Ама че беше идиотка. Усети, че ще припадне. Улицата и стените на сградите затанцуваха около нея и тя не можеше да се бори повече. Успя единствено да извади телефона си и да прошепне:

– Дива витра.

След това се олюля и мъжът я вкара в буса през задната врата. Макар че виждаше замъглено, Лисбет усети миризмата на сладък парфюм, която ѝ беше твърде добре позната.

Дан чуваше гласовете, които идваха от всекидневната. Разбра, че нещата не се развиват по план. Ракел Грейс, изглежда, ги беше разкрила и той не видя друго решение, освен да се втурне навън и да я притисне до стената, без да се бави, но и без ефекта на изненадата, на който се бяха надявали.