Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Бе открила връзката с Регистъра, която търсеше още откакто Холгер я посети във „Флудберя“.

Хилда фон Кантерборг отвори една от бирите. Лявото ѝ око блуждаеше леко и тя от време на време губеше нишката. Понякога като че я измъчваха душевни терзания, а друг път проявяваше смайваща проницателност, сякаш алкохолът просто изостряше ума ѝ.

– Не знам какво е правила Лисбет, след като е избягала от Стуршюркан. Знам само, че на следващия ден е просила пари на Сентрален и е откраднала едно ватирано яке и чифт твърде големи обувки от Оленс [61] Верига шведски универсални магазини. – Б. пр. . Агнета не беше на себе си, разбира се, а аз... аз бях бясна и казах на Ракел, че ще изложи на риск целия проект, ако прокара плановете си. Накрая тя отстъпи. Остави Лисбет на мира. Но продължи да я мрази и мисля, че имаше пръст в приемането ѝ в „Санкт Стефан“.

– Защо го казваш?

– Защото добрият ѝ приятел Петер Телебориан работеше в клиниката.

– Значи са били приятели?

– Телебориан беше един от пациентите, които се излежаваха на психиатърския диван на Ракел. И двамата вярваха в потиснати спомени и подобни глупости и той беше много лоялен към нея. Но интересното беше, че Ракел не просто мразеше Лисбет, ами все повече се страхуваше от нея. Мисля, че тя по-рано от всички разбра на какво е способна Лисбет.

– Мислиш ли, че Ракел Грейс има нещо общо със смъртта на Холгер Палмгрен?

Хилда фон Кантерборг се загледа в токовете на обувките си. Отвън се чуваха гласове.

– Тя е безмилостна. Аз ли не знам? Когато реших да напусна Регистъра, Ракел проведе срещу мен клеветническа кампания, която в много отношения ме пречупи. Но убийство... не знам. Не го вярвам. Или поне не искам да го повярвам, а още по-малко бих могла...

Лицето ѝ се изкриви в гримаса.

– Какво? – попита Микаел.

– ... да повярвам онова за Даниел Брулин. Той е толкова ранимо и надарено момче. Никога не би навредил на някого, най-малкото на своя брат близнак. Те са като създадени да бъдат заедно.

Микаел си мислеше да отвърне, че именно това казват хората, когато техни приятели или познати извършат ужасяващо престъпление. Не разбираме. Не е възможно. Не и той, не и тя. И все пак стават такива неща. Някой, за когото сме имали добро мнение, бива обзет от сляпа ярост и немислимото се случва. Но реши да си замълчи и опита да не си вади прибързани заключения. Имаше редица възможни сценарии. Микаел и Хилда поговориха още известно време, уговориха се как да комуникират през следващите дни и обсъдиха някои практически подробности. Той ѝ каза да внимава и да се грижи за себе си, след което извади телефона си и провери за късни влакове до Стокхолм. Имаше един след петнайсет минути, така че той отново благодари на Хилда, прибра диктофона си, прегърна я и се забърза към гарата. По пътя отново потърси Лисбет Саландер. Смяташе, че вече е време да се видят.

Във влака изгледа видео, изпратено от сестра му, в което побеснелият Башир Кази изглежда признаваше, че стои зад убийството на Джамал Чаудъри.

Видеото не просто имаше много гледания в интернет, ами бе предизвикало сериозно оживление в полицейс​ кия участък на Бергсгатан, особено след като в добавка към него комисар Ян Бублански от отдел „Убийс​ тва“ получи още две видеа, в които се анализираше движението на ръката на заподозрения от метростанцията. Филмчетата бяха причината млад мъж с объркан пог​ лед и физика на бегач да седи свит в една от стаите за разпити на седмия етаж заедно със своя имам Хасан Фердуси.

Бублански познаваше Хасан от по-рано. Имамът беше приятел с годеницата му Фара Шариф още от университета, а освен това бе един от хората, които покрай нарастващите нива на антисемитизъм и ислямофобия в страната се опитваха да сближат двете религиозни общности. Бублански не винаги беше съгласен с имама, особено по израелския въпрос, но много го уважаваше и не без основание го бе посрещнал с почтителен поклон.

Вече бе узнал, че имамът е помогнал да се осъществи пробива в разследването на смъртта на Джамал Чаудъри, и му беше благодарен, разбира се, но това също така му тежеше, тъй като разкриваше сериозната некомпетентност на колегите му. Освен това Бублански вече беше залят с работа. Май-Брит Турел най-накрая се бе обадила, за да каже, че наистина е имала посещение във връзка с документите, които бе оставила на Холгер Палмгрен. Посетителят бе Мартин Стейнберг – виден гражданин, както изглежда. Беше заемал длъжности в социалните служби и в правителството. Стейнберг ѝ бе казал, че някои хора вече са си изпатили заради документите, след което я бе накарал да се закълне в Бог и в покойния професор Калдин, че никога повече няма да говори по този въп​ рос и няма да споменава пред никого за посещението му. Всичко това заради „безопасността на някогашните пациенти“. Стейнберг бе взел сканираните копия от документите, които Май-Брит съхранявала на един флаш драйв. Тя не знаеше какво друго се съдържа в тях освен записките от лечението на Саландер. Но Бублански имаше лошо предчувствие, особено след като не можа да се свърже със Стейнберг. Искаше му се да продължи да върви по тази следа, но засега трябваше да забрави за нея. Помолиха го да се заеме с настоящия разпит и той трябваше да го направи, независимо дали има време, или не. Нямаше друг избор, освен просто да стисне зъби.