Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Беше дошла тук заради пиенето и може би също заради настроението и хората, но резултатът не беше добър. От време на време хвърляше поглед към моминското парти вляво. Може би имаше шанс да си тръгне с някого, с някой мъж, или пък жена.

Мислеше за това и за какво ли още не и току пог​ леждаше неспокойно към телефона си. Беше получила имейл от Хана Балдер, майката на Аугуст, момчето с аутизма и фотографската памет, което бе станало свидетел на убийството на баща си и което Лисбет бе скрила в малка къща на остров Ингарьо.

Момчето се бе върнало у дома след дълъг престой в чужбина и според майката се чувстваше „добре, предвид обстоятелствата“, а това звучеше обещаващо. Но Лисбет не спираше да мисли за очите му, които бяха като от стъкло и не просто виждаха и регис​ трираха много повече, отколкото би трябвало, ами сякаш се криеха зад невидима мембрана. Лисбет бе установила, не без болка, че някои неща се запечатват в съзнанието. Просто не можеш да се отърсиш, трябва да живееш с тях. Спомняше си как момчето блъска глава в масата в див пристъп на фрустрация. За миг почувства, че ѝ се иска да стори същото: да блъсне челото си в барплота. Вместо това се задоволи да стисне челюсти и в същия миг забеляза, че някой се приближава.

До нея седна млад мъж със син костюм, тъмноруса коса и заострена челюст. „Леле, колко си кисела“, каза той, след което изкоментира сцепената ѝ устна, а това не беше добра идея – нито първото, нито второто. Но тя дори не можа да го изгледа изпепеляващо, защото получи криптирано съобщение от Микаел и щом го прочете, застина още повече. После се изправи, хвърли няколко стотачки на бара, сръчка мъжа и излезе.

Градът блестеше, а в далечината се чуваше музика. Беше прекрасна лятна вечер, стига да можеш да го почувстваш. Лисбет обаче не можеше. Изглеждаше така, сякаш е готова да убие някого. Извади мобилния си телефон и потърси името, което Микаел ѝ бе дал. Бързо осъзна, че Ракел Грейс има защитена самоличност. Само по себе си това не беше проблем. Всички оставяме следи след себе си. Поръчваме стоки по интернет, не внимаваме и оставяме адресите си. Но сега, докато вървеше по моста „Стрьомбрун“ към Гамла стан, Лисбет не можеше да направи нищо, нито дори да хакне някоя онлайн книжарница или друго място, откъдето Ракел Грейс би могла да си е купила нещо. Вместо това мислеше за дракони.

Мислеше за това как като малко момиче побягна по чорапи през Стокхолм и стигна до Двореца и до една църква, която светеше в мрака. Това беше Стуршюркан, но тогава Лисбет не знаеше това. Сградата просто я привлече. Беше премръзнала, краката ѝ бяха мокри и тя имаше нужда да си почине и да се стопли. Мина покрай голям стълб, после през вътрешен двор и накрая влезе в църквата. Таванът вътре беше толкова висок, че сякаш стигаше до небето. Помнеше, че влезе по-навътре, за да се скрие от погледите, които ѝ хвърляха хората. Тогава видя статуята. Едва по-късно разбра, че е известна и че изобразява свети Георги, който убива дракон и спасява девица в беда. В онзи момент нито знаеше това, нито би се заинтересувала от него. Лисбет виждаше в статуята нещо коренно различно. Виждаше малтретиране. Драконът – все още си го спомняше твърде ясно – лежеше по гръб, промушен с копие, докато мъж с равнодушно, празно изражение, замахваше към него с меч. Драконът беше беззащитен и сам и Лисбет се замисли за майка си.

Драконът ѝ напомняше за нея и тя почувства с всяка фибра на тялото си, че иска да я спаси, или още по-добре – самата тя да се превърне в дракон, да избълва огнена струя, да свали рицаря от коня му и да го убие, защото той, разбира се, бе не кой да е, а Зала. Той беше бащата. Той беше злото, което унищожаваше живота им. Но това не бе всичко.

Статуята изобразяваше още един човек – жена, която лесно можеше да бъде пропусната, защото стоеше встрани. На главата си носеше корона и беше вдигнала ръце, сякаш държеше книга. Най-странното от всичко бе, че е толкова спокойна. Все едно не гледаше кръвопролитие, ами море или поляна. В онзи миг Лисбет по никакъв начин не би могла да си представи, че жената е девица, която рицарят спасява. В очите на Лисбет тя излъчваше хлад и безразличие. Изглеждаше точно като дамата с родилния белег, от която бе избягала и която, също като всички останали, позволяваше домашното насилие да продължава.

Мама и драконът не просто биваха измъчвани, ами светът гледаше безразлично отстрани. Лисбет изпита дълбока неприязън към рицаря и жената от статуята и се втурна обратно под дъжда и бурята, разтреперана от студ и гняв. Оттогава бяха минали много години, но, странно, на Лисбет случката ѝ се струваше скорошна. Сега, докато вървеше по моста към Гамла стан, прибирайки се у дома, тя повтаряше тихо едно име: Ракел Грейс.