Джон Лескроарт - Ловецът

— А ако бяха го направили, преди да си готов?

— Това нямаше да е никак добре — съгласи се той — затова им казах да чакат, докато не им дам сигнал.

— Имали сте уговорен сигнал?

— Сигналът е задължителен, Там. Това е основно правило.

— И какъв по-точно?

— При отварянето на задния вход трябваше да подам едната си ръка навън — все едно дали тази с белезниците, или другата. Така полицаят, наблюдаващ вратата с бинокъл от отсрещния покрив, щеше да разбере, че ръцете ми са свободни, и да им предаде по радиостанцията да удрят с всичка сила с тарана, за да ми дадат шанс да скоча отгоре му.

— Но я си представи, че… — започна отново тя.

— Виж, Там — спря я Хънт. — Този човек вече беше убил поне петима души, свързани с майка ми. В никакъв случай нямаше да ме остави да си тръгна жив от летището. Планът трябваше да сработи.

— Ами ако…

— Ей, стига вече. Спокойно. — Той се наведе и положи целувка върху бузата ѝ. — Всичко свърши. Успяхме.

През последните няколко седмици, докато Лин Шепард работеше върху своята история, между нея и Сюзън Пейдж се бе породило нещо като лична привързаност. Сега двете жени седяха заедно в трапезарията на дома за възрастни и обядваха, а вярната Беси, свита на кълбо, кротуваше в краката им. След като довършиха салатите си и обсъдиха последните клюки Лин се срещаше с нов мъж, а Уайът Хънт бе поканил баба си за Деня на благодарността, като плащаше самолетния билет и престоя ѝ в хотел „Сейнт Франсис“ — Сюзън най-сетне попита за материала, който Лин пишеше.

— Вече почти съм го приключила. Ще го публикуват в седем части, започвайки от идната неделя, така че поне ще получи широка гласност.

— Това е добре.

— Да. Но от друга страна…

— Какво?

Лин се засуети със салфетката си, побутвайки храната в чинията. Накрая вдигна очи с леко смутена усмивка.

— Ако ти кажа, това може да срине репутацията ми като безпощаден разследващ журналист.

— Но аз и бездруго не те възприемам така. За мен ти си новата ми най-добра приятелка.

— Благодаря ти. И аз започвам да мисля за теб по същия начин. Истината е, че съм малко уплашена.

— От кое?

— Тъкмо там е въпросът. Всички опасения изглеждат мъгляви и неоправдани, понеже самата история — как Уайът издирва твоята дъщеря и баща си — има чудесен завършек. Знаем какво е направил онзи тип Ланс Спенсър, а също до голяма степен и как. Той вече е мъртъв, тъй че не би следвало да има по-нататъшни проблеми.

— А има ли?

Лин отново се поколеба, преди да отговори.

— Всъщност става дума за пари.

— Май винаги става дума за тях — кимна Сюзън.

— Но особено в този случай.

— Нима? Дори след толкова години?

— Знаеш ли за какви суми говорим, скъпа? Отначало, когато започнах да се ровя в архивите, смятах, че общото състояние на Храма на народите е възлизало на два-три милиона, да речем най-много пет.

— Но се е оказало по-голямо?

Лин може и да беше уплашена, но със сигурност се гордееше с резултатите от проучването си.

— Различните оценки надхвърлят петдесет милиона — при това долари от хиляда деветстотин седемдесет и осма, не забравяй. От тях е установена съдбата на не повече от трийсет и пет. Тъй че братята Спенсър положително не са били единствените, които са превозвали бали с пари и са заделяли по някое и друго куфарче за собствени нужди.

— Искаш да кажеш, че и двамата братя са замесени?

— О, да. Както Лайънел, така и Ланс са служили като пилоти на Джоунс и обкръжението му. Те просто не са се застоявали в Джоунстаун за постоянно, нито са били там през последните дни, затова не фигурират дори в списъците на оцелелите. На практика, са останали невидими.

— За какво са му били на Джоунс частни самолети и пилоти?

— За да превозва хора и пари, разбира се.

— Но докъде?

Лин сложи ръката си върху тази на Сюзан.

— Тъкмо това ме порази най-много. Парите са се наливали в банки в Сан Франциско, разбира се, но също и в Лос Анджелис, Швейцария, Франция, Бахамите, Венецуела и още пет-шест други държави. Кюрасао, Гренада, Гвиана. А, да не забравяме и Ватикана, откъдето са основали близо дузина компании фантоми в Панама, за да прехвърлят средствата на Храма. И това са само официално установените суми. Организирали са една огромна перачница за пари, обхващаща цялото земно кълбо, което прави трагедията още по-голяма. Редовият жител на Джоунстаун е вярвал, че всичко се прави в името на спасението на душата му, докато всъщност това е била последната грижа.