Джон Лескроарт - Ловецът

Хънт прецени думите ѝ.

— Нищо чудно и да са прави. Попаднала ли си досега на нещо конкретно?

— Само на онова, което ти ми подаде преди няколко седмици, но виж докъде доведе то.

— Доведе до смъртта на лошия, Лин.

— Правилно. Или поне на един от лошите.

— Какво искаш да кажеш?

— Че материалът за Спенсър може да разбуни гнездото на осите — имам предвид забравения въпрос за изчезналите пари. А аз ще продължавам да пиша по него, затова ми мина през ума, че не е зле да бъдеш нащрек. Ако наоколо се мотаят още спенсъровци, вероятно няма да са от най-милите хора.

— И ти все пак ще продължиш да ги търсиш?

— Това ми е работата, Уайът. Но ще излъжа, ако ти кажа, че не изпитвам леко притеснение. Може би ти също трябва да го изпитваш.

— Но аз не търся никого.

— Аз и ти го знаем, но те — които и да са — може да са на друго мнение. Или пък изобщо да не ги интересува.

Хънт се поколеба отново.

— Не можеш ли да спреш да ровиш?

Тя се изсмя горчиво.

— Все едно да ме попиташ дали мога да спра да дишам. Но ще те държа в течение, в случай че попадна на нещо по-сериозно. Просто исках да те предупредя междувременно да си отваряш очите.

— Винаги го правя.

— Малко повече от обичайното.

— Добре. Обещавам.

— А може би наистина трябва просто да спра.

— Кое, да дишаш?

Тя отново се засмя.

— Сигурно ставам параноична. Но се чувствах длъжна да ти се обадя.

— Радвам се, че го направи. И не мисля, че си параноична. Все някой е отмъкнал тези пари и надали иска да се разделя с тях. Ще се вслушам в съвета ти и ще проявявам повече бдителност.

В гласа ѝ прозвуча осезаемо облекчение.

— Поне за известно време.

— Добре, за известно време. Или завинаги. Което дойде по-напред.

Облечен в памучната си пижама, Хънт седеше в ергономичното кресло пред компютрите, осветяван само от мъждивото сияние на скрийнсейвърите им, подпрял брадичката си с юмрук. Отвън рядко преминаваше по някоя кола, а климатикът в жилищната част се включваше и изключваше. По тези звуци, приемани почти на подсъзнателно ниво, той разбираше, че времето минава, но трудно можеше да определи откога се намира тук — от един час, или може би от три?

Знаеше, че когато подскочи, събуждайки се, часът бе 1:15. После се въртя в леглото до Тамара почти до 2:00, преди да се откаже и да дойде тук. След като вкара няколко коша, просто седна насред игрището, а после се изтегна и в цял ръст върху дюшемето.

Минаха незнаен брой минути. Отвън избръмчаваха случайни коли, извиваше по някоя сирена. Накрая стана, решен да пробва отново да заспи, но когато стигна пред вратата на спалнята, така и не се реши да натисне бравата. Вместо това угаси всички светлини и се добра до импровизирания офис, където се отпусна в креслото и се помъчи да изпадне в състояние на покой, пречистване и мир.

Не се получаваше.

Тамара почука тихо на междинната врата, открехна и прошепна полугласно, сякаш се боеше да не го събуди.

— Уайът?

— Тук съм.

Тя отвори докрай и започна да се придвижва тромаво напред — щяха да минат още няколко седмици, преди да спре да накуцва.

— Чакай, чакай — изправи се от стола той. — Ако някой ще обикаля из къщата, това трябва да съм аз.

— Мога да ходя.

— Разбира се, че можеш. Разликата е там, че аз го правя, без да ме боли. — Вече стигнал до нея, той я прихвана през кръста. — Не биваше да ставаш да ме търсиш. Хайде, да се връщаме обратно.

— Само ако ти искаш.

— Защо да не искам?

— Щом си станал, може би предпочиташ да си тук.

— Вместо къде?

— Вместо в леглото си. — Тя помълча и добави: — В нашето легло.

Хънт въздъхна.

— Твърде дълго се въртях и се страхувах да не те събудя.

— Знам. Но сигурен ли си, че само това е причината?

— Естествено. Каква друга да е?

— Например че нещата се развиха твърде бързо и ни тласнаха един към друг, без още да сме напълно готови?

— Напротив, ние…

Тя сложи ръка върху устните му.

— Не, изслушай ме. Ето, аз прекарвам кажи-речи цялото си време тук или в офиса, куцам и на двете места като някакъв инвалид, а ти се въртиш около мен като болногледачка, което може би далеч не е първоначалната ти идея. Лягаш си с мен, а после през нощ се измъкваш и отиваш да седиш сам в тъмното. Казваш, че е защото не искаш да ме будиш, но аз смятам, че не е само това. Ти на какво мнение си?

Хънт се забави доста, преди да отвърне с прегракнал глас:

— Наричаш себе си инвалид. А я си представи, че аз съм онзи, който е недъгав и не желае да го виждат такъв?