Джон Лескроарт - Ловецът

— Добре, готово. И сега какво?

— Сега трябва да те попитам нещо.

— В стомаха ми вече пърхат пеперудки.

— Не е ли удивително — отвърна Хънт. — Тъкмо това ме интересуваше — коя е основната съставка на супата от пеперудени крилца.

— Великите умове мислят еднакво — Тя взе ръката му в своята. — Наистина ли се притесняваш?

— Донякъде.

— От какво?

Той си пое дъх.

— От промяната. От бъдещето. — Той стисна дланта ѝ и продължи: — Знаеш ли, когато разбрах, че си простреляна, първо си помислих, че те е убил. И че просто ей така ще изчезнеш от живота ми завинаги.

— Е, както виждаш, още съм тук.

— И слава богу. Но лесно можеше да стане и иначе. През последните няколко седмици постоянно се връщам към този момент и всеки път идеята да продължа да живея без теб ми се струва все по-невъзможна.

— Аз съм твоя, Уайът. Изцяло. — Тя премести ръце в скута си, все още държейки неговата. — От това ли се тревожиш, скъпи? Не бива. Вече минахме през толкова много заедно. Аз няма да умирам, нито пък ти. И никой не се кани да си тръгва или да се разделя с другия.

Уайът помълча секунда, после бръкна в джоба си и извади малка черна велурена кутийка. Отвори я, за да покаже съдържанието ѝ, и каза:

— Мислех си, че ако желаеш, можем да направим връзката си малко по-формална.

Погледът ѝ се сведе към пръстена, после се вдигна обратно, срещайки неговия. Тя поднесе ръката му към устните си и я целуна.

— Да не би да си се притеснявал, че има какъвто и да било шанс да откажа?

— Е, нямаше как да знам със сигурност.

Сега в собствените ѝ очи заблестяха радостни сълзи.

— Естествено, че няма, глупчо такъв. Никакъв, дори един на милион.

— Добре тогава — въздъхна той. — Давам си сметка, че малко прибързвам, но…

— Уайът, та ние се познаваме от петнайсет години. Колко още трябваше да чакаме?

— Да, знам. Имах предвид, откакто действително сме заедно. Не искам да се чувстваш притисната или нещо подобно…

Тамара избърса една сълза с върховете на пръстите си, а после ги допря до устните му.

— Шшт. Казвам да. Ясно ли ти е? Да. — Тя се притисна плътно до него. — А сега, за да си послужа с безсмъртните думи на Мери Чапин Карпентър 15 15 Американска кънтри певица (р. 1958). — Б.пр. , просто млъкни и ме целуни.

Идеята за тази книга се роди в резултат на дискусия с един мой бивш кореспондент по имейла и настоящ приятел, д-р Джак Креъри. Той ми е помагал и преди по въпроси, свързани с травматичните увреждания на мозъка, при романите „Предателство“ и „Безкрайни тайни“. Веднъж, по време на вечеря в Сан Франциско, се заговорихме за осиновяването на Уайът Хънт и той отбеляза, че ще е интересно да се разгледат проблемите, свързани с ангажимента и изоставянето при възрастните в светлината на детските им години, прекарани в домове и приемни семейства. Джак се оказа прав — темата наистина е удивителна и аз му благодаря, задето ме насочи по тази пътека.

Тъй като не съм най-компетентният човек в света в областта на технологиите, когато започнах да съставям сюжета, си дадох сметка, че ще ми е нужен експерт по телекомуникации, и имах щастието да го открия в лицето на Р. Дж. Рейнълдс, дългогодишен служител на AT & T, работещ в поделението на компанията в моя град. В хода на няколко срещи той ми отвори очите за много тривиални истини на нашата обвързана с компютрите съвременна реалност, за които дори не бях подозирал. Оказа се, че неприкосновеността на личния ни живот съвсем не е така свещена, както си мислим. Приносът на Р. Дж. за написването на книгата беше неоценим и аз му благодаря.

Благодарности също на Карън Ериксън от Католическата благотворителна организация в Сан Франциско и Дон Мерканини от Звеното по осиновявания към Калифорнийския щатски отдел по социални грижи, за техните познания по промените в правилата за осиновяване в Калифорния през последните десетилетия, както и за това, че и двамата приеха неканените ми обаждания в дух на доброжелателство и кооперативност.

Това, в крайна сметка, е история за частен детектив — още една област, в която нямам опит от първа ръка. Затова в своите проучвания се обърнах към няколко истински професионалисти, за да разбера какво е усещането от работното им ежедневие. Всички те — Лари де Матис, Марсел Майърс от „Съмбар Инвестигейшънс“ и Рик Фулър, бяха изключително отзивчиви и полезни. Благодаря, момчета, планирам следващия път да ви потърся пак, тъй че отваряйте си очите!