Джон Лескроарт - Ловецът

Отправи поглед над зелената растителност към океана отвъд, после остави чашата върху перилата и разпери широко ръце, сякаш да прегърне целия свят. Очите ѝ искряха от алчност и наслада.

Въпросът къде да се празнува Денят на благодарността възникваше ежегодно в голямата фамилия на Хънт. Освен родителите Боб и Шарлийн кланът се състоеше още от четирите им деца, всяко със своята половинка, тъй че опциите изглеждаха почти безкрайни. Досега Уайът винаги бе гостувал в нечия друга къща, но сега, с новопридобития си поглед върху значимостта на домашното огнище, изведнъж почувства, че е крайно време и той да встъпи в ролята на домакин.

Повика професионална почистваща фирма, поправи и боядиса междинната врата и нае три големи овални маси, които подреди покрай баскетболното игрище. Освен седемнайсетте членове на завареното си семейство бе поканил още баба си от Индианаполис, плюс Тамара, Мики (с приятелката му Анджела) и дядо им, Джим Пар.

Мики, естествено, веднага влезе в ролята на мениджър и главен готвач на събитието, наслаждавайки се на всяка минута от подготовката по посрещането на двайсет и тримата гости. Помощници в кухнята му бяха Анджела и още накуцващата Тамара. Седемте малки братовчеди, на възраст от четири месеца до осем години, се чувстваха като попаднали в рая при вида на баскетболното игрище и всички интересни предмети, които чичо им Уайът им позволяваше да пипат на воля.

Той пусна на великолепната си музикална уредба селекция от класически хитове и атмосферата се изпълни с галещите слуха звуци на Тони Бенет, Франк Синатра, Били Холидей, Стив Тайръл, Мел Торме, Стив Лоурънс и Ейди Горме.

Хънт прескачаше до кухнята, когато го повикаха, а през останалото време развличаше разнородната компания — вкарваше по някой кош, свиреше на китара, предоставяше сухи уроци по сърф и истински обиколки с мотоциклет покрай стените на помещението. Последните не се посрещаха с овации от родителите, но той беше най-големият брат, а и при това не превишаваше петнайсет километра в час, тъй че те бяха, общо взето, безпомощни.

Четиримата доайени — Боб, Шарлийн, Джим и Сюзан — седяха на една маса с коктейли в ръце, наслаждаваха се на заобикалящата ги бъркотия и си бъбреха така, сякаш се познаваха от сто години. В един момент, хвърляйки поглед нататък, Хънт бе сигурен, че видя стария козел Джим Пар да държи ръката на баба му, която изглеждаше подмладена с двайсет години от деня на запознанството им в Индианаполис.

Когато отиде да провери напредъка на готварския фронт, Мики му посочи една дупка в стената, точно над кухненската врата.

— Това как се озова там?

— Познай. Реших да си го оставя за сувенир. Не всеки има дупка от куршум в кухнята.

— Странно наистина — вметна Анджела. — Като помисля колко хора си мечтаят за такава.

Хънт ѝ се усмихна и пак се обърна към Мики.

— Колко време остава до обяда?

— Към четирийсет и пет минути.

— Мога ли да открадна сестра ти за малко? Тамара?

Двамата си проправиха път през водовъртежа от деца и родители и най-сетне се измъкнаха през входа откъм Бранън стрийт.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Не мога да ти кажа още. Изненада.

Държейки я за ръка, той я поведе покрай ъгъла на сградата, а после по алеята, водеща обратно към кухненската веранда.

— Я виж, какво има на стълбите? — отрони се от устните ѝ.

— Хм. Прилича на някакви цветя.

Всъщност това бе огромен букет от рози и почти всичко друго, което можеше да се намери в цветарския магазин.

— Но как са се оказали там? Нали бяхме в кухнята през цялото време, защо просто не са почукали, когато са ги донесли?

— Кой знае, може да са там от по-рано, примерно от сутринта — каза той, макар отлично да знаеше, че щом бе извел Тамара, брат ѝ Мики ги бе поставил там съгласно уговорката, изваждайки ги от скривалището им в килера.

Хънт коленичи и вдигна прикрепената картичка.

— Пише, че е за теб. Явно някой обожател. — Той ѝ подаде букета. — Можем просто да го внесем вътре, ако искаш. Ще го сложим на масата за украса.

— Или на трите маси. Достатъчно е голям. — Тя се усмихна, гледайки надолу към него. — Уайът, толкова си мил. Това ли беше изненадата?

— Едната част. Другата ме притеснява малко повече.

— И каква е тя?

Той седна на най-горното стъпало и потупа мястото до себе си.

— Ела тук. Кракът ти сигурно се нуждае от малко почивка.

Тя се поколеба за миг, после остави цветята и се отпусна до него върху цимента.