Джон Лескроарт - Ловецът

Уайът се извъртя настрани, за да може да се изправи на крака. Отвън се чуваше шум като от тежка кола, приближаваща на заден ход по алеята. Намери пипнешком бравата и постави ръце върху нея.

Ланс, естествено, не го изпускаше от поглед, но по-голямата част от вниманието му бе съсредоточена върху слушалката, опряна до лявото му ухо. Държеше пистолета пред себе си, но насочен към пода, някъде по средата на трите метра, които ги деляха.

Минаха десет секунди. Двайсет.

— Добре — каза най-сетне Спенсър, затвори телефона и му кимна с глава. — Започваме. Отвори вратата и чакай. Ще излезем заедно.

Хънт натисна бравата. Вратата се отваряше навътре и той я придърпа полека към себе си, приближавайки с една крачка към похитителя, като същевременно подаде другата си ръка колкото може по-далеч навън.

Две секунди по-късно от вътрешността на къщата проехтя силен трясък, от който стените потрепериха. Някой се опитваше да разбие междинната врата, водеща към баскетболното игрище.

За не повече от миг шумът отвлече вниманието на Спенсър. Той хвърли мимолетен поглед по посока на неочаквания тътен, но за Хънт, който го наблюдаваше и чакаше този момент, това бе достатъчно.

Той изнесе и двете си ръце иззад гърба и се хвърли напред. С един скок достигна Ланс и се стовари върху него с цялата си тежест, запращайки го към стената.

Разнесе се изстрел.

Обгърнал тялото на противника си, опита да го повали настрани, но официалните му обувки се изпързаляха по кухненските плочки, осуетявайки усилието. Тогава замахна с лакът и удари с все сила ръката, държаща пистолета.

Той изтрака по пода зад него.

Откъм коридора прозвуча нов оглушителен трясък. Същевременно Спенсър успя да го отблъсне и да го накара да загуби равновесие. Повали го на земята и начаса се метна през него, борейки се с нокти и зъби да достигне пистолета.

Хънт заби коляно в гърдите му, плонжира отчаяно и успя да го докопа първи за дръжката. Ланс замахна с юмрук, но той се претърколи встрани, избягна удара и след като си възвърна равновесието, установи, че все още държи оръжието.

Успял по някакъв начин да се изправи на крака, другият отново понечи да се хвърли отгоре му.

Ръката на Уайът, стиснала пистолета, се вдигна и той дръпна спусъка.

Изстрелът оттласна Спенсър обратно към стената и той се облегна, вперил невярващ поглед в него.

Хънт не губи повече време.

— Това е за майка ми — каза и като се опря на коляно, внимателно се прицели с две ръце и стреля още два пъти. Бум! Бум! Куршумите се забиха един след друг в средата на гръдния кош.

Секунда по-късно полицаите от специалните части, най-сетне успели да разбият вратата с помощта на тарана, нахлуха в помещението.

— Стой! Хвърли оръжието!

Хънт хвърли пистолета на пода, където той се изпързаля по плочките и спря, удряйки се в шкафа на мивката. С излизащ на хриптящи пресекулки дъх, вдигна ръце и ги постави зад главата си.

Видя как Спенсър бавно се свлича по стената, а върху черния фон на фланелката му избива голямо червено петно. Пред погледа му гърдите на Ланс се повдигнаха, после спаднаха.

Повдигнаха се отново и пак спаднаха.

А след това вече не помръднаха.

— Ами ако…?

Хънт допря пръст до устните на Тамара. Тя лежеше на носилка в линейката, увита в одеяла, а към лявата ѝ ръка бе прикрепена система с обезболяващи. Кракът ѝ бе бинтован над коляното, там, откъдето бе преминал куршумът, без да засегне бедрената кост или някой от големите кръвоносни съдове. Сега се бе повдигнала върху възглавниците и държеше дланта на Хънт в своите.

Уайът, който сам все още се съвземаше от шока и прилива на адреналин, се дивеше на съпротивителните ѝ сили. Само допреди час тя се бе намирала в плен, ранена, завързана с въжета и държана под дулото на пистолет. А сега, когато опасността бе отминала и отново бяха заедно, си бе позволила само петминутен пристъп на плач, след което, макар все още бледа и замаяна, бе започнала да го разпитва как е станало всичко.

— Вече няма „ако“ — каза нежно Хънт. — Страшното мина.

— Знам, но все пак…

— Виж, първото и най-важно нещо беше да те измъкнем оттам. А след като разбрах, че иска ключ от белезниците, ми стана ясно, че рано или късно ще ги свали. Прецених, че тогава ще е моментът да действам.

— Добре, но откъде знаеше, че изобщо ще имаш шанс да му се нахвърлиш?

— Не знаех. Трябваше да импровизирам. И трябва да признаеш, че не се справих толкова зле. — Той махна кичур коса от лицето ѝ. — Ключовият елемент беше телефонът в кухнята. Това, че ние му се обаждахме, ни даваше известен контрол. Докато говореше по него, не можеше да наблюдава вратата към Бранън стрийт, нали? Това е невъзможно. Затова, докато Джарвик го държеше на линия, момчетата от специалните части влязоха оттам с помощта на ключа, който аз им бях дал, а след това разбиха междинната врата към жилищната част.