Джон Лескроарт - Ловецът

Минаха няколко секунди, преди Ланс да се обади отново.

— Нека дойде пред входа откъм алеята. Без бронежилетка, а ръцете му да са с белезници зад гърба. Ключът да е в джоба на ризата или на друго удобно място, откъдето да го взема.

— Искаш ключа от белезниците?

— Естествено — обясни нетърпеливо Ланс. — Как иначе ще шофира с ръце отзад? Щом се качим в колата, ще го закопчея за волана. И още нещо. Ще пусна момичето едва след като той влезе при мен.

— Не — каза Джарвик. — Ще ги разменим пред вратата.

Ланс обмисли предложението, после каза:

— Трябват ми няколко минути, за да я вдигна на крака. Обадете ми се, когато Хънт е готов.

Патрулните коли се оттеглиха, а фургонът се премести така, че командният екип да има видимост към задния вход. Планът, за който се споразумяха Ланс и Джарвик, бе Хънт да застане насред алеята и да чака, докато Тамара напусне къщата и полицията я отведе на безопасно разстояние. После той щеше да влезе на нейно място. Междувременно фургонът щеше да доближи и да паркира непосредствено пред входа, пречейки на някой евентуален снайперист от околните покриви да хване похитителя на мерника си. После шофьорът щеше да го остави, а Ланс и заложникът му да се качат през страничната врата и да я заключат след себе си. След като Хънт бъдеше прикован с белезници към кормилото, фургонът щеше да потегли към летището.

По пътя щяха да поддържат връзка по мобилния телефон на Ланс. Когато стигнеха до пистата, там не трябваше да има никаква полиция. Фургонът щеше да спре пред стълбичката на малкия реактивен самолет — отново в непосредствена близост — и двамата мъже да се качат на борда. Едва след като се увереше, че пистата е чиста, а самолетът зареден, изправен и готов за полет, Ланс щеше да освободи заложника.

Макар, естествено, всички да знаеха, че той се кани да постъпи с него по съвсем различен начин.

Хънт се размина с полицая, носещ Тамара на ръце по алеята. Тя беше почти в безсъзнание, но когато произнесе името ѝ, все пак успя да отвори очи и да му отправи безсилна, уплашена усмивка.

Сега, с китки, пристегнати зад гърба от белезниците на Джул и с навити нагоре ръкави на ризата, той измина познатия асфалтов участък зад дома си и стигна до ниското стъпало пред входа към кухнята, където спря. Внезапно вратата се отвори и той се оказа лице в лице с мъж приблизително на неговия ръст, облечен в черни джинси, маратонки и черна тениска, обгръщаща силно и стегнато тяло. От хладното, каменно лице го гледаха чифт безжизнени очи.

Дори прехвърлил шейсетте, Ланс Спенсър се поддържаше в отлична форма.

Пистолетът в ръката му бе насочен право в гърдите на Хънт.

— Влизай. Затвори вратата.

Уайът прекрачи прага и бутна вратата с крак.

— Жени, а? — рече Спенсър. — Само главоболия създават.

Уайът се облегна на стената и впери поглед в него.

— Защо уби Марджи Карсън?

— Теб пък какво те е грижа?

— Тя беше моя майка.

Спенсър си позволи сянка на усмивка, сякаш внезапно го бе осенило прозрение.

— А, да. Трябваше да се сетя по първото ти име. Значи оттук Доди е направила връзката, нали?

— Защо я уби?

— Не е ли все едно? — Той сви рамене пред тривиалността на въпроса. — Защото така ми наредиха. Шефът виждаше в нея заплаха.

— Джим Джоунс?

— Всъщност той, да.

— В една двайсетгодишна жена с бебе на ръце?

Ново свиване на рамене.

— Заплахата си е заплаха. Възрастта няма нищо общо. Щом Джоунс искаше да изчезне, значи трябваше да изчезне.

— Ами Джим Бърг?

— Кой, ченгето? Това да не е някаква викторина? Хайде да видим дали ще отгатнеш.

— Открил е нещо.

— Още не, но стигна до Лайънел, тъй че беше само въпрос на време. На брат ми веднага му се разтрепериха мартинките. Трябваше да се погрижа за него още тогава, той винаги е бил слабото звено.

Спенсър махна с дулото на пистолета и каза:

— Направи крачка напред. Казах им да пратят ключа от белезниците. Къде е?

Хънт кимна към предния джоб на ризата си.

— Ето как ще действаме. Щом се качим във фургона, ти ще седнеш на шофьорското място, а аз ще те закопчая за кормилото. Мръднеш ли и на сантиметър, ще ти пусна куршум в мозъка. А сега се обърни. — Той освободи едната му ръка, извади ключа и отстъпи встрани. — Не опитвай никакви номера, докато са ти свободни ръцете. Седни на пода и ги сложи зад гърба си. Краката напред, а раменете опрени на стената.

Телефонът иззвъня отново и Спенсър го вдигна.

— Слушам. — А после добави: — Браво, така ви искам. Да, ще остана на линия, само докарайте фургона и ми кажете, когато дойде отпред. — Обърна се към Хънт и изкомандва: — Ставай. С лице към мен. Когато ти кажа, отваряш вратата.