Джон Лескроарт - Ловецът

Полицията приемаше безусловно версията за вината на Лайънел, тъй че той бе единственият човек, стоящ между Ланс и свободата му. Разбира се, ако Ланс бе убеден, че той също вярва в нея, щеше да се чувства в безопасност. Но ако бе проследил действията на жена си, сам или чрез подставено лице? Ако бе научил за тайната им среща в клуба? Един добър бакшиш за иконома Тейлър например би свършил чудесна работа. Тогава Хънт наистина се намираше на опасна територия.

Каква бе вероятността да е така? Сравнително малка.

Но дали бе изключено? Не.

А дори минималният шанс бе достатъчно обезпокоителен.

Той стоеше на тротоара на Калифорния стрийт, точно пред входа на хотел „Хънтингтън“. Внезапно кръвта забуча в ушите му, а стомахът му се сви при мисълта, че макар съобщенията да идваха от номера на Тамара, това не означаваше непременно, че ги е писала тя.

Стиснал телефона в ръка, Уайът се облегна на един уличен стълб, мъчейки се да овладее бързо настъпващата паника. Може би отново се нуждаеше от хапчетата на доктор Гутиерес? Но не ги носеше у себе си, бе решил, че повече няма да му трябват.

Дали вместо да ѝ пише, не трябваше да ѝ звънне пак? Или да ѝ пусне есемес с молба спешно да му се обади, или…

Спокойно, каза си. Спокойно. Не бързай.

Време, трябваше му време. Сега то бе по-ценно от всичко. Време, за да претегли възможностите, да планира, да вземе решение.

Ще бъда там след час.

Той се поколеба, после добави:

Обичам те, Уайът.

И изпрати съобщението.

Преди да предприеме каквито и да е стъпки, трябваше първо да се убеди, че не страда от параноични заблуди. Една-две проверки нямаше да му донесат пълна увереност, но не бяха излишни. Набра домашния си телефон и чу как след четири позвънявания се включва секретарят. Собственият му глас уведоми обаждащите се, че в момента не е на разположение, но ако оставят съобщение, ще се свърже с тях при първа възможност.

Ако Тамара действително беше в кухнята, при нормални обстоятелства можеше да предпочете и да не вдига, но не и ако се обаждаше самият той. Особено ако съобщението беше явно фалшиво.

— Ей, здрасти, Уайът — каза в слушалката. — Марио се обажда. Аз съм в квартал Марина, работя по случая на Тъкър и исках да те питам какво да правя по-нататък. Тъй че, ако ме чуваш… — След правдоподобна пауза изпусна театрална въздишка и добави: — Е, добре, ще те потърся на мобилния.

И затвори.

Ако Тамара беше в къщата, както твърдяха есемесите ѝ, нямаше как да не реагира на подобно обаждане.

Малката вероятност неумолимо нарастваше, клонейки към ужасяваща сигурност.

Часовникът вече тиктакаше и нямаше време за губене. Уайът трябваше максимално бързо да събере достатъчно информация, въз основа на която да вземе правилните решения. Почти машинално плъзна пръст по указателя на телефона и избра един номер. Всяко нещо по реда си: първо трябваше да определи къде не е Ланс.

Доди вдигна на второто позвъняване.

— Уайът, защо ме търсиш тук? — попита с напрегнат, приглушен глас. — Не бива да се обаждаш у дома.

— Чакай, не затваряй. Имам само няколко кратки въпроса. Ланс вкъщи ли си е?

— Не. Още не се е върнал от работа.

— Сигурна ли си, че е на работа?

— Не, не ми се отчита кога си тръгва от офиса.

— Чувала ли си го през последните час-два?

— Не. Ще ми кажеш ли за какво става дума?

— Знаеш ли изобщо къде е?

— Не.

— Той има ли мобилен телефон?

— Разбира се.

В този момент му хрумна идея. Първоначалният му план бе да помоли Доди да се обади на мъжа си и да опита да установи местоположението му. Но имаше и много по-елегантно решение.

— Ще ми дадеш ли номера му?

— Не мисля. За какво ти е?

— За да разбера къде се намира.

— И как ще ти помогне номерът му за това?

— Ще ми помогне, повярвай. Виж, изключително спешно е. — Той понижи глас. — Това може да ти даде всичко, което целиш. Нещата, за които говорихме днес. Да сложи край на играта. Моля те, Доди.

Последва кратка пауза.

— Добре — каза най-сетне тя и му продиктува телефона.

След не дотам приятелската им раздяла на обяд Хънт не бе съвсем сигурен, че Джул изобщо ще вдигне телефона, щом види името му. Затова, когато все пак чу гласа му отсреща, моментално свали картите на масата. Не го интересуваше как ще изглежда в неговите очи, независимо дали беше прав в предположенията си, или не. Вече нямаше какво да губи.

— Ти беше прав и се извинявам — започна. — Щом съм тръгнал да искам помощта ти, съм длъжен да споделям с теб всичко, което открия. Не знам какво ми стана. Държах се като магаре, съжалявам.