Джон Лескроарт - Ловецът

След като затвори и заключи вратата зад гърба си, дори се засили и се плъзна по бетона, докато стигна дъсчената настилка на игрището. Тук остави чантата си на пода и взе една от трите баскетболни топки. Опита далечно хвърляне иззад наказателната линия и когато то влезе без дори да докосне коша, си позволи да изпита надежда, каквато само допреди две седмици би ѝ се сторила немислима.

Но не искаше да насилва късмета си повече. Вече веднъж бе вкарала, сега щеше да отиде в жилищната част и да провери съдържанието на хладилника… или просто да свали дрехите си, да вземе душ, да се мушне в леглото и да го чака.

Влезе в междинното антре и посегна да запали лампата.

Някаква сила изведнъж изтръгна дръжката на вратата от ръцете ѝ, завъртя я и я блъсна, залепвайки я до стената. Една ръка я стисна за гърлото, а друга насочи в лицето ѝ пистолет, чието черно дуло зейна точно между очите ѝ.

Поддавайки се на глупав рефлекс, Тамара опита да блъсне оръжието встрани, като в същото време впие нокти в лицето на мъжа срещу нея. Хватката на гърлото ѝ отслабна и тя вдигна крак, стенейки от напрежение, за да го ритне с коляно в слабините.

Изстрелът прозвуча оглушително в тесния коридор.

Тя усети тъп удар, като от бейзболна бухалка. След това дойде пронизващата болка.

Под тягостното впечатление от разговора с Доди Спенсър Хънт остана в Лавровата стая доста по-дълго от минутката, която тя му бе препоръчала в името на хорското мнение. Седнал в богато украсения стол, разглеждаше фотографиите, разказващи за историята на човешкия прогрес през трудности и несгоди. Издигащи се паметници и мостове. Град, възраждащ се от пепелта. Образи на благородни дами събирани над сто години, взиращи се безметежно в един свят на култура, възвишеност и красота, създаден с тяхна помощ.

Хрумна му, че образованата, елегантна, безукорно облечена и физически пленителна Доди Спенсър най-вероятно също един ден щеше да бъде увековечена тук, като стожер на добродетелта. От мисълта му се догади, защото предвид на всички обстоятелства, тази жена не бе нищо повече от една курва — красива, безсърдечна, напълно лишена от морал и движена единствено от алчността и личния си интерес.

Но после си припомни, че всъщност седи в сграда на Ноб Хил — квартал, застроен в края на XIX век от железопътните магнати, домогнали се до своето богатство и привидна почтеност по пътя на грабежи, измами и насилие.

Какво друго можеше да очаква? За някои хора както тогава, така и сега всичко се свеждаше единствено до парите. Още и още пари, цели купища от тях, които никога не стигаха и пред които чест, красота и морал бледнееха и чезнеха в небитието.

Накрая, с натежало сърце, стана и излезе от клуба. Навън вече се спускаше здрач, а бар „Топ ъф дъ Марк“ 12 12 Известен бар, разположен на покрива на хотел „Марк Хопкинс“, в най-високата част на Централен Сан Франциско. — Б.пр. блестеше високо над главата му в топлия застинал въздух. Пъхна ръце в джобовете си и се упъти към хотел „Феърмонт“, а после по Калифорния стрийт, покрай Флъд Маншън и катедралата „Грейс“. Джина Роук живееше наблизо, затова районът му бе добре познат.

„Вентичело“, романтичният ресторант, в който бяха вечеряли с Тамара преди седмица, се намираше само на няколко преки оттук и му мина през ума, че сега би му дошла добре една доза от нейната уравновесена разсъдливост, от нейната доброта. От самата нея.

Заедно щяха да решат как да постъпят по отношение на Ланс Спенсър и Доди.

Тя не отговори нито на служебния, нито на мобилния си телефон, което беше малко странно, но не и нечувано. След като ѝ остави гласово съобщение, позвъни и у дома ѝ. Дядо ѝ го информира, че още не се е прибрала, но веднага щом се появи, ще ѝ предаде, че я е търсил. Понеже бездруго беше издокаран като за сватба, Хънт реши да пресече на отсрещния тротоар, да се отбие в бара на хотел „Хънтингтън“ и да изчака там обаждането ѝ.

Телефонът изписука от калъфа на колана му. Той го извади, правейки се, че не забелязва неодобрителния поглед на бармана, и прочете съобщението от Тамара:

Къде си? Прибирай се, аз те чакам у вас.

И без това не напредваше особено с бирата си, затова бутна чашата настрани и остави десет долара на тезгяха, като направи знак, че не иска ресто. После стана и си проправи път през елегантната оживена навалица обратно към улицата, набирайки номера на Тамара.

— Нещо не ми приличаш на Уайът Хънт — изръмжа ѝ белокосият възрастен мъж. — Какво, по дяволите, да те правя сега?