Джон Лескроарт - Ловецът

Една от тайните на успеха му бе спазването на златното правило: Върши си работата и се махай.

Продължиш ли да се мотаеш и секунда повече от необходимото, рискуваш да си навлечеш всякакви неприятности. Съседите да чуят шум. Някой да те забележи. Затова удряй, и то бързо. А след това изчезвай.

Такъв бе планът при екзекуциите на Марджи Карсън, на Джим Бърг, а после и на онези нещастници от миналата седмица, в това число и на глупавия му брат — мекотелото влечуго, започнало да се тресе от паника още при първия признак на тревога. Тревога, която не бе нищо повече от облаче на хоризонта.

Но щом чу гласа му по телефона, Ланс разбра, че той ще поддаде при първия по-сериозен полицейски разпит. Затова взе решението си: Ланс трябваше да бъде отстранен, и то по същия начин, както Джим Бърг преди толкова много години. Никой нямаше да жали за него, нито дори да забележи липсата му. Той отдавна живееше като угрижен, самотен отшелник. Беше дошло време да си върви, още повече че смъртта му така идеално пасваше на целите на Ланс.

Симетрията на привидното самоубийство бе особено привлекателна — тя поднасяше всички отговори на тепсия, особено при липсата на други улики.

А ето че сега това момиче, появило се като гръм от ясно небе, правеше бързото оттегляне невъзможно.

Инак задачата му, както винаги в подобни случаи, бе ясна и проста — да смачка главата на змията, в случая на Уайът Хънт, шефа на Иван Орлов. Той имаше своите подозрения за това откъде Хънт и подчинените му са започнали да разплитат убийството на Марджи Карсън, но щеше да се занимае с тях по-късно. Нима Доди бе толкова наивна да си мисли, че няма да я държи под око, след като бе станало ясно, че някой рови в събитията отпреди четирийсет години? Явно, да.

Този следобед тя му каза не просто че „отива в клуба“, както обикновено, а че „отива на среща, за която съвсем е забравила“. Как ли не! Нейният живот бе точен като швейцарски часовник. Нима вярваше, че нервите не я издават? Че той е сляп и не може да събере две и две? Че не си е подготвил домашното, не е разузнал всичко за Хънт покрай случая с Орлов — къде живее, как изглежда, какви навици има?

Нима го смяташе за идиот?

Сега съзнаваше, че е сбъркал, като ѝ се бе похвалил за Марджи Карсън. Трябваше просто да преглътне загубите и да я пусне да си върви. Но тази нейна проклета хубост! Най-страшната сила на земята. Човек искаше да я вижда, да я докосва, да я притежава. Е, сега поне го бе правил с няколко години повече. След като всичко приключеше, щеше да си намери друга.

Но междувременно тук, в преустроения склад на Хънт, куршумът бе пробил крака на това момиче, може би засягайки костта, може би не. Имайки предвид какво трябваше да ѝ се случи по-късно, нямаше особено значение. Все пак, той бе спрял кървенето с една хавлия. Засега нямаше смисъл да умира от кръвозагуба, в случай че му потрябваше жива.

Беше я вкарал в спалнята, с чифт чорапи, натъпкани в устата, и с ръце и крака овързани с въжето за пране, което бе открил в кухненския шкаф.

Как бе най-добре да постъпи?

Ако просто я убиеше и си тръгнеше, спазвайки досегашното си правило, това щеше да предизвика ново разследване, далеч по-сериозно от всички, на които бе убягнал досега. Можеше да инсценира грабеж или сексуално нападение, но ако Хънт вече бе споделил подозренията си с полицията, търсенето пак щеше да отведе до него.

Самото убийство на детектива също носеше този риск, но не толкова голям, колкото ако останеше жив. Докато Хънт продължаваше да диша, особено ако това момиче умреше в дома му, Ланс щеше постоянно да бъде на неговата мушка, в отбранителна позиция.

Знаеше, че може да си купи алиби за тази вечер, както бе сторил за вторник и сряда, но с това не биваше да се прекалява, а и човек ставаше уязвим пред онзи, от когото го купува. Да, както се развиваха нещата, спокойно можеше да се превърне в заподозрян. В единствения заподозрян. Цялата тъкан на живота му беше на косъм да се разплете, да се разпадне окончателно.

Той изруга гласно.

Дори не си даде сметка, че го е сторил, но момичето върху леглото простена в отговор.

Ланс насочи пистолета към нея и каза:

— Млъкни или ще те гръмна в лицето!

Проклетият телефон в чантата ѝ иззвъня отново, за трети път през последните четирийсет и пет минути, което отново го наведе на мисълта просто да я застреля и да се маха. Винаги можеше да се върне по-късно и да се погрижи и за Хънт, ако се налагаше. Естествено, полицаите щяха да разследват смъртта ѝ, но вече неведнъж бе доказвал, че е по-умен от тях — като например по време на двете дела срещу Кевин Карсън. Тогава дори не се сетиха да го потърсят, така добре бе прикрил следите си.