Джон Лескроарт - Ловецът

Никой не можеше да каже, че не умее да се измъква от трудни ситуации, но нямаше смисъл и сам да си ги навлича.

Всъщност тревожеше го не толкова официалното разследване, колкото Хънт. Имаше чувството, че ако убие момичето, той никога няма да го остави на мира. Ченгетата бяха друго. Дай им седмица-две и липса на веществени доказателства — в което вече се бе специализирал, — и те отправяха поглед към следващото убийство. А такова винаги имаше, като по-новите бяха по-актуални и се решаваха по-лесно.

С частния детектив нещата стояха иначе.

Неочакваната поява на момичето несъмнено поставяше проблем. Но на този етап най-доброто решение щеше да бъде, ако Хънт просто се прибереше у дома. Два бързи изстрела в упор и Ланс щеше да изчезне яко дим, оставяйки полицията да си блъска главата над местопрестъплението. Той щеше да има алиби. Щеше да се е отървал от оръжието и дрехите още същата вечер. А дейността на жертвата му несъмнено предполагаше солиден елемент на личен риск. Постепенно страстите щяха да се охладят и в архивите да се впише поредното неразкрито убийство.

Ланс и този път щеше да се измъкне сух от водата.

Но му трябваше Хънт.

Бе готов да чака и цяла нощ, но колкото по-дълго стоеше, за толкова повече време щеше да му трябва оправдание. Най-добре бе час по-скоро да приключва и да се маха оттук.

Ако имаше някакъв начин…

Той седеше срещу леглото, върху което бе просната завързаната Тамара, и размишляваше, опрял пистолета върху коляното си. Внезапно стана, направи две-три крачки и вдигна чантата ѝ от пода. Тя се вторачи в него с разширени зеници, може би от страх или пък от желание да му навреди, ако се приближеше достатъчно.

— Хич не си го и помисляй — каза Ланс, като насочи дулото към главата ѝ.

После се върна на стола и като разрови съдържанието на чантата, измъкна отвътре телефона ѝ. Без да я изпуска от поглед, натисна бутона на гласовата поща и прослуша трите оставени съобщения. Първите две бяха от Хънт, който просто се опитваше да се свърже с нея, а третото — от някой си Мики. Той ѝ казваше, че Хънт я е търсил и че трябва да му се обади.

Или поне да му пусне есемес.

Виж, това беше идея. Да му пише от телефона на Тамара.

Той остана за няколко секунди неподвижен, държейки апарата в скута си. После пръстите му заиграха по клавиатурата.

Неочаквано дисплеят в дланта му светна и върху него се появи името на Хънт, съпроводено от пронизителния звън на класически телефон. За момент Ланс замръзна на мястото си.

Още едно дрънчащо иззвъняване.

По дяволите, мина му през ума. Ставаше прекалено сложно. Най-добре бе да се омита, преди да е твърде късно.

Но успееше ли да примами Хънт тук, всичко се нареждаше чудесно. Дори ако в същия този миг той влезеше през вратата откъм Бранън стрийт, Ланс щеше да го повали с един куршум, а след него да очисти и момичето. И да изчезне.

Дррръннн!

Щом връзката превключи на гласова поща, той остави за малко пистолета, за да довърши по-бързо съобщението. Клопката все още можеше и да сработи.

Не мога да говоря сега. Заета съм. Идвай си вкъщи.

Не мога да говоря сега. Заета съм. Идвай си вкъщи.

Хънт се взря учудено в екрана. Какво толкова правеше, че да не вдига? Готвеше ли? Или пък беше с пълна уста?

Но веднага се смъмри сам. Та тя бе отишла нарочно, за да го изненада, да му приготви нещо специално. Това щеше да бъде първата им вечеря сами, в домашна обстановка. „Вентичело“ можеше да изчака за друг път. Щеше да е глупак, ако не оценеше по достойнство спонтанния жест на една жена, желаеща да му угоди, да го зарадва.

Отпусни му малко края, Уайът!

Не биваше да забравя, че той бе онзи, който изживя тежки дни напоследък, който се огъна под бремето на разкритията си. Терзанията бяха само негови, докато Тамара, съдейки по всичко, цъфтеше, сгрявана от любовта им. Затова най-разумно бе да не пропуска тези моменти, а напротив, сам да се изпълни от техния дух.

Натисна бутона за отговор, но внезапно друга мисъл го накара да се върне към последните две съобщения.

Къде си? Прибирай се, аз те чакам у вас.

Не мога да говоря сега. Заета съм. Идвай си вкъщи.

Тонът им бе необичайно сух. Липсваше и обичайното „С обич, Т.“, както и усмихнатото личице, което тя често добавяше, особено ако в съобщението имаше нотка на извинение, както в „Не мога да говоря сега“.

Хънт бързо прехвърли в ума си разговора с Доди Спенсър. Той не обичаше да се замисля върху опасните аспекти на своята работа, нито се имаше за параноик. И все пак онова, което ѝ бе казал, си оставаше безспорен факт: Иван Орлов никога не бе представлявал най-големият проблем на Ланс. Той бе само служител. А сега, след неговата смърт, Уайът оставаше единствената и основна заплаха.