Джефри Дивър - Невидимия

От какво беше това течение? Вратата бе затворена.

Ето! Той отново го почувства. Лек полъх край дясната му буза. Извърна очи. Дали не беше от прозорците? Не, те също бяха затворени. Е, вероятно…

Тогава обаче забеляза вратата.

Кръвта му се смрази. Вратата му имаше резе отвътре.

И то беше дръпнато.

Той почувства нов полъх. Този път топъл. Много близо. Чу и леко свистене.

— Къде си? — прошепна Райм.

Пред лицето му неочаквано се появи ръка с два сраснали пръста. Държеше бръснарско ножче с острие, насочено към очите на Райм.

— Ако гъкнеш, ще те ослепя — изсъска Фокусника. — Ясно ли е?

Линкълн Райм кимна.

Бръснарското ножче в ръката на Фокусника изчезна.

Той не го дръпна встрани, не го скри. Острието просто се изпари.

Убиецът — с кестенява коса, без брада и с полицейска униформа — се разходи из стаята, заразглежда книгите, дисковете, постерите. Видя нещо и кимна одобрително. Вгледа се в една странна вещ — малък червен олтар със статуетка на китайския бог на войната и полицията, Гуанди. Фокусника явно изобщо не смяташе такъв предмет за неуместен в спалнята на детектива.

Върна се при Райм.

— Е — изсъска убиецът, като оглеждаше леглото, — не е това, което очаквах.

— Колата — прошепна Райм. — В реката. Как?

— О, това ли? — отвърна небрежно Фокусника. — Трикът с потопената кола? Аз изобщо не бях вътре. Измъкнах се, преди да падне в реката… Обикновен фокус. Прозорецът остава затворен, та свидетелите да видят само отблясък и моята шапка на облегалката. Публиката ме е видяла само във въображението си. Худини изобщо не е стъпвал в някои от камионите, от които твърдял, че се е измъкнал.

— Не е имало следи от спиране. Само от ускоряване — изтъкна Райм, ядосан, че не се е досетил по-рано. — Затиснал си педала с тухла.

— С тухла нямаше да изглежда естествено. Използвах камък. — Фокусника се наведе и изсъска: — Обаче ти така и не повярва, че съм се удавил.

— Как влезе, без да те чуя?

— Бях тук преди теб. Промъкнах се по стълбите преди десетина минути. Бях и на долния етаж, в главния ти щаб или както там го наричаш. Никой не ме забеляза.

— Донесъл си уликите?

Райм си спомняше бегло полицая, изпратен с веществените доказателства от местопрестъплението пред Нейбърхуд Скул и хотелската стая на преподобния Суенсън.

— Точно така. Чаках отпред. Дойде едно ченге с няколко кутии и аз предложих да му помогна. Никой не се усъмнява в теб, когато си с униформа и изпълняваш някаква задача.

— И после се скри тук под парче копринен плат с цвета на стените.

— Този трик си го разгадал.

Райм погледна намръщено униформата. Изглеждаше истинска, не костюм, но противно на устава на гърдите нямаше табелка с името. Сърцето му се сви. Той знаеше кой е бил предишният собственик. Лари Бърк, полицаят, арестувал Фокусника близо до панаира.

— Ти си го убил… Убил си го и си откраднал дрехите му.

Фокусника погледна униформата и вдигна рамене:

— Обратното. Първо му откраднах униформата. Убедих го, че искам да го съблека гол, за да имам време да избягам. Така ми спести усилията да свалям дрехите от трупа му. След това го застрелях.

Отвратен, Райм си спомни, че беше допуснал възможността Фокусника да използва радиостанцията и пистолета на Бърк. Не му бе хрумнало обаче, че може да облече униформата и да нанесе удар срещу преследвачите си.

— Къде е трупът? — попита шепнешком.

— В Уестсайд.

— Къде?

— Да запазим това в тайна. След ден-два ще го намерят. Времето е топло.

— Копеле — изръмжа паралитикът.

Сега може да беше цивилен, но дълбоко в сърцето си Линкълн Райм винаги щеше да си остане полицай.

„Времето е топло…“

Той обаче се постара да запази спокойствие и попита:

— Как ме откри?

— На панаира се промъкнах до партньорката ти. Червенокосата полицайка. Много близо. Толкова близо, колкото съм сега до теб. Дишах и в нейния врат; не знам кое ми достави по-голямо удоволствие… Както и да е, чух я да говори с теб по радиостанцията. Спомена името ти. После просто поразучих и те намерих. Името ти го има във вестниците. Известен си.

— Известен ли? Инвалид като мен?

— Явно.

Райм поклати глава и каза бавно:

— Минала слава. Отдавна вече не издавам команди.

Последната дума изрече по посока на микрофона, монтиран до главата му на таблата на леглото. „Команда“ се разпознаваше от компютърната система. На монитора, обърнат към него, нос гръб към Фокусника, се отвори прозорец „Инструкции?“.