Джефри Дивър - Невидимия

Наоколо се простира прашната, безкрайна, сива пустиня.

В този свят бе роден Малерик.

Баща му беше крупие, майка му — камериерка (докато постоянно увеличаващото ѝ се тегло не я принуди да стане касиерка). Двамата бяха представители на армията черноработници, презирани както от собствениците на казина, така и от клиентите. Живееха сред поток от пари, които само преминаваха през ръцете им, за да отидат в нечий чужд джоб.

Както много деца от Вегас, оставени да се оправят сами, тъй като родителите им нямат време за тях — и изобщо като всички изоставени деца по света. — Малерик си намери място, което му даваше утеха.

Това място за него беше Стрип Булевард.

Вече обясних, почитаема публика, за разсредоточаването — как илюзионистът отвлича вниманието ви от метода на фокуса с движение, ярки цветове, светлина, изненада, шум. Е, разсредоточаването е нещо повече от обикновена техника на илюзионизма, тя е част от самия живот. Ние постоянно търсим блясъка и бягаме от скуката, рутината, семейните скандали, от горещината на пустинята, от надути хлапета, които ти се подиграват, защото си хилав и срамежлив, и те пребиват от бой…

Стрип беше неговото скривалище.

И най-вече магазините за илюзионисти. А такива имаше много — Вегас е известен като столица на илюзионизма. Момчето намираше на тези места нещо повече от разнообразни джунджурии. В тях често се провеждаха представления за любители, а начинаещите илюзионисти издаваха различни номера и разказваха клюки.

Точно там момчето научи нещо важно за себе си. Можеше да е хилав, свит и бавен, но беше изключително сръчен. Продавачите в тези магазини (които обикновено бяха или неуспели, или пенсионирани илюзионисти) му показваха различни трикове и той бързо ги усвояваше. Един от тях веднъж вдигна вежди и каза:

— Ти си роден за престидигитонист.

Момчето смръщи чело, не беше чувало тази дума.

— Един френски илюзионист я е измислил през деветнайсети век — обясни продавачът. — „Престо“ означава бързо. „Дигит“ — пръст. Бързопръстник. Човек, който владее фокусите с ръце.

Значи той може би не беше толкова бездарен, може би не беше достоен само за присмех.

Всеки ден след училище момчето отиваше в любимия си магазин и научаваше някой номер. Вкъщи се упражняваше непрекъснато. От време на време един собственик на магазин го наемаше за демонстрации пред клиентите.

Той още помнеше първото си представление. От този ден Младия Худини (първият му артистичен псевдоним) излизаше пред публиката при всяка възможност. Какво удоволствие му доставяше да впечатли зрителите, да ги развесели, да ги излъже. И да ги изплаши. Той обичаше да ги плаши.

Накрая го разкриха — майка му. Бе забелязала, че момчето почти не се свърта у дома, и един ден претърси стаята му.

— Откъде са тези пари? — попита заплашително, когато той се прибра вечерта.

— От „Абра-кадабра“.

— Откъде?

— От магазина. До „Тропикана“. Нали ти разправях за…

— Да не си стъпил повече на Стрип!

— Мамо, това е просто един магазин. Магазин за илюзионисти.

— Къде беше? Да пиеш ли? Дай да ти помириша дъха.

— Не съм пил, мамо — изплака той, отвратен от дебеланата с развлечения пеньоар, чийто собствен дъх вонеше отвратително.

— Ако те хванат в някое казино, ще си загубя работата. Баща ти също.

— Бях в магазина. Давам представления. Понякога хората ми оставят бакшиш.

— Това е прекалено много за бакшиш. Дори като камериерка не съм получава толкова.

— Аз съм способен.

— Аз също… Представления ли? Какви представления?

— Фокуси — отвърна той смутен; беше ѝ казал преди няколко седмици. — Виж.

Той ѝ показа един номер с карти.

— Това беше добре — кимна одобрително тя. — Но ти ме излъга, затова парите остават у мен.

— Не съм те лъгал!

— Не си ми казал с какво се занимаваш. Това е все едно да излъжеш.

— Мамо, парите са си мои!

— Който лъже, плаща.

Тя с усилие напъха банкнотите в джобчето на дънките си, опънати до пръсване от корема ѝ. Сетне промърмори:

— Добре, ще ти върна тази десетачка, ако ми кажеш нещо.

— Какво?

— Дали си виждал баща си с Тифани Лоум.

— Нея познавам…

— Познаваш я. Не се прави на ударен. Това е сервитьорката от „Сандс“, която идва на вечеря със съпруга си преди два месеца. С онази жълтата блуза.

— Аз…

— Виждал ли си ги? Как излязоха с колата в пустинята вчера.

— Не съм ги видял.

Тя се взря внимателно в лицето му и реши, че казва истината.