Джефри Дивър - Невидимия

Отново да започне да диша самостоятелно.

Пациентите с пълна парализа като него (със счупен врат при четвъртия шиен прешлен) трудно го постигат. Нервите, контролиращи основния дихателен мускул, диафрагмата, може да са увредени, а може и да не са. При Райм дишането изглеждаше нарушено и отначало се наложи да го сложат на дихателен апарат с тръба, имплантирана в гърдите. Той мразеше устройството, механичното му хриптене и странното чувство, че не е в състояние да си поеме дъх, когато би трябвало да може. (Апаратът имаше лошия навик да спира.)

Сетне обаче белите му дробове заработиха от само себе си и той вече не се нуждаеше от омразното устройство. Лекарите твърдяха, че това подобрение се дължи на посттравматичното стабилизиране на организма. Райм обаче знаеше истината. Той го беше постигнал сам. Със силата на волята си. Самостоятелното поемане на дъх бе едно от най-важните постижения в живота му. Сега се занимаваше усилено с упражнения, които трябваше да увеличат чувствителността на кожата по цялото му тяло и дори да му позволят да движи крайниците си. Каквото и да постигнеше обаче, то не би могло да се сравнява с чувството, когато го освободиха от дихателния апарат.

Легнал в малката стая за гости, той си спомняше дима, излизащ от горящите предмети в спалнята му. Най-много го ужасяваше не мисълта, че ще изгори жив, а че димът ще блокира белите му дробове и ще го лиши от единствената малка победа, която беше извоювал срещу недъга си. Сякаш Фокусника бе избрал най-уязвимото му място.

Когато Том, Селито и Купър нахълтаха в стаята, първата му мисъл не беше за пожарогасителя, който носеха двамата полицаи, а за кислородния апарат в ръцете на болногледача. „Спаси дробовете ми!“

Том притисна кислородната маска на лицето му и той жадно вдиша живителния газ. Свалиха го на долния етаж. Санитарите от Бърза помощ, а после и личният му лекар го прегледаха, превързаха малкото му изгаряния и потърсиха внимателно порязвания от бръснарски ножчета (такива нямаше, както и никаква следа от самите ножчета). Специалистът по травми на гръбначния стълб обяви, че белите му дробове са добре, но Том трябваше да го мести по-често, за да се прочистят. Едва тогава Райм започна да се успокоява. Все още обаче беше твърде разтревожен. Убиецът бе сторил нещо много по-жестоко от причиняването на физически наранявания. Нападението беше напомнило на Райм колко крехък е животът му и колко несигурно — бъдещето му.

Той мразеше тази ужасна безпомощност и уязвимост.

— Линкълн!

Сакс влезе, седна на старото му легло и го прегърна силно. Той допря глава до косата ѝ. Откакто я познаваше, беше виждал сълзи в очите ѝ само два пъти.

— Без първи имена — прошепна. — Носи лош късмет, забрави ли? Днес такъв ме споходи достатъчно.

— Добре ли си?

— Да, добре съм — прошепна той, сякаш, ако изговореше тези думи по-високо, магията щеше да се развали и димът отново щеше да изпълни белите му дробове. — Какво стана с птиците?

Молеше се нищо да не се е случило на соколите. Нямаше да има нищо против, ако се преместят на друга сграда, но ако пострадат, щеше много да скърби.

— Том каза, че са добре. Гнездото им е на другия перваз.

Останаха прегърнати за известно време, сетне Том влезе.

— Трябва да те преместя.

Полицайката прегърна Райм още веднъж, после болногледачът се приближи и се зае с упражненията.

— Направи оглед — нареди Райм на Сакс. — Трябва да е оставил нещо. Върза ми някаква кърпичка на врата. И имаше бръснарски ножчета.

Сакс излезе. Том се зае с упражненията за прочистване на белите дробове.

След двайсет минути Сакс се върна. Свали костюма си за огледи, сгъна го внимателно и го прибра в куфарчето му.

— Не намерих много неща — докладва. — Една кърпичка и две следи от обувки. Носи нов чифт „Еко“. Ако е оставил друго, е изгоряло. А, има и бутилка уиски, но предполагам, че е твоя.

— Да, моя е — прошепна Райм.

При обичайни обстоятелства би се пошегувал — за тежкото наказание, което би трябвало да се наложи за разхищение на осемнайсетгодишно малцово уиски. Сега обаче никак не му беше до шеги.

Не очакваше да има много улики. Веществените доказателства дори от най-обикновените пожари са малко и обикновено показват само как е започнал огънят. Все пак той се надяваше да има още.

— Ами тиксото? Том го свали и го пусна на земята.

— Нямаше никакво тиксо. Изгоряло е.

— Виж зад леглото, Фокусника стоеше там. Може да…

— Погледнах.