Джефри Дивър - Невидимия

— Ако ги видиш, веднага да ми кажеш.

С тези думи майка му се запъти към запоените си спагети пред телевизора.

— Дай ми парите, мамо!

— Млъквай, пречиш ми да гледам.

Един ден, докато даваше малко представление в „Абра-кадабра“, в магазина влезе строен, намръщен мъж. Всички фокусници и продавачи се умълчаха. Той бе утвърден илюзионист, работил с Блакстоун, Крескин и Удивителния Ранди, и сега правеше самостоятелно шоу в „Тропикана“. Беше известен със сприхавия си характер и със зловещите си номера.

След представлението той махна на момчето да се приближи и кимна към написаната на ръка реклама до сцената.

— Ти ли наричаш себе си Младия Худини?

— Да.

— Мислиш ли, че си достоен за това име?

— Не знам. Просто ми хареса.

— Покажи още няколко номера — подкани го илюзионистът и кимна към една покрита с кадифе масичка.

Момчето започна, нервно под погледа на светилото.

Илюзионистът кимна одобрително. Останалите присъстващи останаха удивени от този „щедър“ комплимент.

— Искаш ли да ти дам един урок?

Момчето кимна.

— Дай ми монетите.

Момчето протегна ръка, за да му ги даде. Илюзионистът я погледна и се намръщи:

— Къде са?

Дланта на момчето беше празна. Илюзионистът се изсмя рязко на удивеното му изражение. Той вече ги бе взел. Момчето ахна от почуда, не беше почувствало нищо.

— Хвани сега тази…

Момчето погледна във въздуха, но си помисли: „Стисни юмрук! Той ще ти върне монетите. Накарай го да се смути пред колегите си илюзионисти. Хвани ръката му.“

Изведнъж, без да поглежда надолу, илюзионистът прошепна:

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

Момчето примигна изненадано:

— Аз…

— Помисли добре.

Илюзионистът сведе поглед към ръката му.

Младия Худини погледна дланта си, готова да стисне ръката на великия илюзионист. С ужас забеляза, че той все пак е оставил нещо там — но не монети, а пет бръснарски ножчета. Ако беше стиснал юмрук, както планираше, щеше да се нуждае от десетина шева.

— Дай да ти видя ръцете — подкани го илюзионистът и ножчетата моментално изчезнаха.

Младия Худини вдигна ръце и мъжът ги докосна с пръсти. На момчето му се стори, че през тях премина електрически ток.

— Ръцете ти са като на велик илюзионист — прошепна мъжът така, че само то да го чуе. — Имаш талант и аз знам как да те науча на жестокост. Нямаш обаче нужната фантазия. Все още.

В ръката му пак се появи бръснарско ножче. С него мъжът преряза лист хартия, от който потече кръв. Той смачка листа и пак го разгъна. От кръвта нямаше и следа. Подаде го на момчето. На листа имаше адрес, написан с червено мастило.

— Ела при мен — прошепна илюзионистът, наведен толкова близо, че устните му погъделичкаха ухото на Младия Худини. — Имаш много да учиш. А аз имам много, на което да те науча.

Момчето запази адреса, но все не събираше кураж да отиде при илюзиониста. Сетне, на петнайсетия му рожден ден, майка му промени завинаги живота му, като вдигна страшен скандал и хвърли чиния със спагети по съпруга си — наскоро беше получила сведения за връзката му с въпросната госпожа Лоум.

Момчето реши, че вече му е писнало. На следващия ден отиде при илюзиониста и той се съгласи да му стане учител. Моментът беше изключително подходящ. След два дни илюзионистът започваше голямо турне из Съединените щати. Имаше нужда от асистент. Младия Худини взе тайните си спестявания и постъпи също като знаменития си съименник — избяга от къщи, за да работи като илюзионист. Между тях обаче имаше една основна разлика. За разлика от Хари Худини, който бе предприел тази стъпка, за да може да изхранва бедното си семейство, и скоро се беше върнал при родителите си, младият Малерик повече не видя своите.

— Здрасти, как си?

Леко прегракналият глас на жената прогони спомените. Тя явно бе от постоянно работещите в бара. Беше около петдесетте, макар че неуспешно се опитваше да създаде илюзия, че е на четирийсет. Можеше да подмами клиенти само благодарение на оскъдната светлина. Тя седна на съседния стол и се наклони към него така, че да му даде възможност да погледне в деколтето ѝ.

— Моля?

— Попитах как си. Май не съм те виждала тук.

— Само минавам.

— О. Ще дадеш ли огънче?

Ако се съди по надутия ѝ тон, явно смяташе, че му оказва голяма чест, като му позволява да ѝ запали цигарата.

— О, разбира се.

Той ѝ подаде запалката. Тя хвана ръката му с кокалестите си пръсти и я приближи към устата си.

— Благодаря.