Джефри Дивър - Невидимия

— Ами потърси отново. Пропуснала си нещо.

— Не — отсече тя.

— Как така не?

— Забрави за уликите. Изгорели са.

— Трябва да направим нещо по този случай.

— Ще направим, Райм. Смятам да разпитам свидетеля.

— Свидетел ли? Никой не ми е казал, че е имало свидетел.

— Имало е.

Тя се приближи до вратата и извика Лон Селито от коридора. Той влезе, подуши сакото си и се намуси:

— Костюм за двеста и четирийсет долара отиде на кино. Мамка му. Какво има, полицай?

— Смятам да разпитам свидетеля, лейтенант. Носиш ли си диктофона?

— Разбира се. — Той ѝ го подаде. — Свидетел ли има?

— Забравѝ за свидетелите — намеси се Райм. — Знаеш, че не може да се вярва на показанията им. Придържай се към уликите.

— Не, този път ще излезе нещо добро. Аз ще се погрижа.

— Добре, кой, по дяволите, е този свидетел?

— Ти — отвърна Сакс и придърпа един стол към леглото му.

— Аз? Това е смешно.

— Не, не е смешно.

— Забравѝ. Огледай отново местопрестъплението. Пропуснала си нещо. Прекалено бързо си търсила. Ако беше новобранец…

— Не съм новобранец. Знам как да правя огледа бързо и знам кога да се откажа и да се заема с нещо по-полезно.

Тя огледа малкия касетофон, провери касетата и го включи.

— Разпитът се води от патрулен полицай Амелия Сакс от Нюйоркското полицейско управление, служебна карта номер пет-осем-осем-пет. Разпитвам Линкълн Райм, свидетел на опит за убийство и палеж на адрес Западен Сентрал Парк хиляда двайсет и девет. Днес е събота, седемнайсети април.

Тя остави диктофона на масата до Райм, който погледна апаратчето, сякаш беше змия.

— И така — започна тя. — Описание.

— Казах на Лон…

— Кажи на мен.

Той ядосано впери поглед в тавана.

— Среден на ръст, мъж, между петдесет и петдесет и пет годишен, с полицейска униформа. Този път без брада. Голям белег на шията и гърдите.

— Ризата му разкопчана ли беше? Видя ли гърдите му?

— Извинете — рече той с нескрит сарказъм. — Белегът е в основата на шията му и вероятно продължава и върху гърдите. Кутрето и безименният пръст на лявата му ръка са сраснали. Има… изглежда, че има кафяви очи.

— Добре, Райм. Досега цветът на очите му не ни бе известен.

— И може още да не ни е известен, ако носи цветни контактни лещи — сопна се той с усещането, че е спечелил точка в своя полза; сетне добави, като гледаше Том: — Може би ще си спомня по-добре, ако получа нещо за опресняване на паметта.

— За опресняване на паметта?

— Предполагам, че си прибрал останалото от бутилката с „Макалън“.

— По-късно — отсече Сакс. — Да запазим трезв ум.

— Ама…

Тя зачегърта главата си с нокът и продължи:

— Сега би ли разказал какво стана? Какво говореше той?

— Не си спомням много. Повечето бяха несвързани глупости. И не бях в настроение да го слушам.

— На теб може да ти е звучало несвързано, но съм сигурна, че има нещо полезно.

— Сакс — започна саркастично той, — не мислиш ли, че може да съм бил малко уплашен или объркан? Може би малко разсеян.

Тя докосна ръката му:

— Знам, че нямаш доверие на свидетелите, но понякога те виждат важни неща… Аз съм специалист в тази област, Райм. Ще те преведа през това също както ти ме превеждаш през местопрестъпленията. Ще намерим нещо важно.

Тя се изправи, приближи се до вратата и извика:

— Кара.

Да, той нямаше доверие на свидетелите, дори на тези, които са имали добра видимост и не са били засегнати от действието. Всеки, който е участвал в самото престъпление, бил той извършител или жертва, беше напълно ненадежден. Дори сега, когато мислеше целенасочено за посещението на убиеца, Райм си спомняше само разбъркана последователност от случки: Фокусника, застанал зад него, надвесен над леглото, преди да запали огъня. Миризмата на уиски, лекият дим. Дори не знаеше кое след кое следва.

Паметта според Кара беше само илюзия.

След малко младата жена влезе и попита:

— Добре ли си, Линкълн?

— Да — измърмори той.

Сакс обясни, че иска и Кара да присъства. Тя можеше да обърне внимание на нещо, което те не са забелязали. Полицайката отново седна до Райм.

— Да се върнем на инцидента, Райм. Разкажи ни какво стана. Най-общо.

Той се подвоуми, погледна диктофона. Сетне започна да описва събитията, както си ги спомняше. Как Фокусника се беше появил, как бе признал, че е откраднал униформата на полицая и го е убил, какво беше казал за трупа.

„Времето е топло…“

— Държеше се, сякаш стоеше пред публиката и даваше представление, а аз му бях асистент — обясни Райм; странното бръщолевене на престъпника отново прозвуча в съзнанието му и той добави: — А, спомних си нещо. Той има астма. Или поне звучеше задъхано. С мъка си поемаше дъх, шепнеше.