Джефри Дивър - Невидимия

— Да продължаваме.

— Не знам, Сакс. Изчерпах се. Всичко ми се губи.

— Обзалагам се, че можеш да ни кажеш още. Сигурно има нещо като онова съдбовно веществено доказателство, което води до разплитането на целия случай, но човек трябва да мисли по различен начин, за да го открие. — Сакс се наведе по-близо до него. — Представи си, че сме в спалнята ти. Къде стои той?

— При краката ми, с лице към мен. От лявата ми страна, по-близо до вратата.

— В каква поза?

— Поза ли? Не знам.

— Опитай се да си спомниш.

— С лице към мен. Постоянно движи ръцете си. Сякаш изнася реч.

Сакс се изправи и вдигна ръце.

— Така ли?

— По-близо.

Тя се приближи.

— Така.

Позата ѝ наистина го накара да си спомни нещо.

— Още нещо… Той говореше за жертвите. Каза, че не е имал нищо лично към тях.

— Нищо лично.

— Убил ги е… да, сега си спомням. Убил ги е заради онова, което олицетворяват.

Сакс кимна, водеше си бележки в допълнение към записа.

— Онова, което олицетворяват — замисли се на глас. — Какво ли означава?

— Нямам представа. Музикантка, адвокатка, гримьор. На различна възраст, от различен пол, с различни професии, местоживеене, без връзка помежду си. Какво могат да олицетворяват? Представители са на средната класа, градски жители, добре образовани. Може би в това се крие ключът, причината да ги избере. Кой знае?

Сакс се намръщи:

— Нещо не е наред.

— Какво?

— Нещо в спомените ти.

— Е, не беше пресконференция. Не водех стенографка.

— Не, не това имам предвид. — Тя се замисли за минута, сетне кимна. — Ти размишляваш от своя гледна точка. Използваш свои определения. „Градски жители“, „средна класа“. Искам да чуя неговите думи.

— Не ги помня, Сакс. Каза, че нямал нищо лично срещу жертвите, точка.

Тя поклати глава:

— Да, обзалагам се, че не е имал.

— Какво искаш да кажеш?

— Убийците никога не мислят за хората, които убиват, като за „жертви“. Не ги смятат за човешки същества. Поне серийните убийци както Фокусника.

— Това са глупости от полицейската академия, Сакс.

— Не, така е в реалния свят, Райм. Ние знаем, че те са жертви, но престъпникът е решил, че заслужават да умрат, по една или друга причина. Замисли се. Той не използва думата „жертва“, нали?

— Добре де, какво значение има?

— Защото трябва да открием какво олицетворяват. Как ги наричаше?

— Не си спомням.

— Във всеки случай не е казал „жертви“. Сигурна съм. Спомена ли някоя от тях по име? Светлана, Тони… Ами Черил Марстън? Как я наричаше? Блондинката? Адвокатката? Жената с големите цици? Сигурна съм, че не е казал „градската жителка“.

Райм затвори очи, опита се да се пренесе в онази обстановка. Накрая поклати глава:

— Не си спом… — И в този момент думата сама изникна в съзнанието му. — Ездачката.

— Какво?

— Права беше. Не използва думата „жертва“. Нарече я „ездачката“.

— Чудесно! — възкликна Сакс.

Райм почувства, че го изпълва безпричинна гордост.

— Ами другите?

— Не, само нея спомена — отвърна убедено криминологът.

— Значи мисли за жертвите като за хора, които се занимават с определени неща — намеси се Селито. — Не е задължително да е професията им.

— Именно — потвърди Райм. — Свирене. Гримиране. Яздене.

— Добре, но накъде ни води това? — попита Селито.

И както ѝ беше втълпявал Райм по отношение на веществените доказателства, Сакс отговори:

— Още не знаем. Но това ни приближава до разгадаването на начина му на мислене. — Погледна бележките си и продължи: — Добре, направил няколко фокуса с ножчетата за бръснене, споменал за „Горящото огледало“, говорил на въображаема публика. Огънят му е фикс-идея. Убил е един гримьор, една музикантка и една ездачка заради онова, което олицетворяват. Можеш ли да се сетиш за още нещо?

Райм отново затвори очи. Опита се да събере мислите си.

Ала все виждаше ножчетата, пламъците, надушваше дима.

— Не — отвърна и отново я погледна. — Мисля, че това е всичко.

— Добре, Райм.

Тонът ѝ му беше познат.

Защото той често го използваше.

Означаваше, че тя не беше свършила.

Сакс погледна бележките си.

— Знаеш ли, ти постоянно цитираш Локар.

Райм кимна. Локар, френски детектив и криминолог, е формулирал правилото, че между престъпника и жертвата или местопрестъплението винаги се извършва обмен на улики, дори да са съвсем микроскопични.

— Мисля си, че това може да важи и в психологичния смисъл. Също както във физичния.

Райм се изсмя на тази безумна идея. Локар е бил учен — сигурно би се обърнал в гроба, ако научи, че правилото му се прилага за нещо толкова непостоянно като човешката психика.