Джефри Дивър - Невидимия

— Сега при тях е едва девет часа — отбеляза Райм, като погледна часовника. — Включи телефона, Том.

— Не. След всичко тази вечер имаш нужда от почивка.

— Само два разговора, после ще нанкам. Моля те.

Том се замисли.

— Моля те. И ти благодаря предварително.

Том кимна и излезе. След малко се върна с телефона, включи го и постави микрофона му близо до Райм.

— Десет минути и дърпам шалтера — заплаши болногледачът и по тона му Райм разбра, че наистина ще го направи.

— Добре.

Селито дояде втория си сандвич и набра. Предварително записаният глас на съпругата на Артър Лосър ги уведоми, че семейството не е вкъщи. Селито им остави съобщение и набра другия номер.

Джон Китинг вдигна при първото иззвъняване и детективът обясни, че водят криминално разследване и искат да му зададат няколко въпроса. След кратка пауза нервният глас на мъжа прозвуча от високоговорителчето:

— Ъ, за какво става дума? От Ню Йорк ли казахте, че се обаждате?

— Да.

— Добре. Кажете.

— Работили сте с един човек на име Ерик Уиър, нали?

Последва кратко мълчание. Сетне гласът отново се чу, но този път по-пискливо:

— Господин Уиър ли? Ами да. Защо?

Мъжът звучеше възбудено и напрегнато, сякаш току-що е изпил няколко чаши кафе.

— Случайно да знаете къде можем да го намерим?

— Защо се интересувате?

— Искаме да говорим с него във връзка с разследването.

— О, Господи… За какво? За какво може да искате да говорите с него?

— Само да му зададем няколко въпроса — отвърна Селито. — Да сте го виждали или чували наскоро?

Последва мълчание. Мъжът от другата страна на линията сякаш се канеше да захвърли телефона и да побегне накъдето му видят очите.

— Бихте ли отговорили? — подкани го Селито.

— Това е смешно, тъй де. Да ме питате. Точно за него. Добре де. Ще ви кажа. Не съм го чувал, нито виждал от години. Мислех си, че е умрял. Последния път, когато работихме заедно, в Охайо, избухна пожар. Той обгоря тежко. След това изчезна и си помислихме, че е мъртъв. Но преди шест-седем седмици ми се обади.

— Откъде? — попита Райм.

— Не знам. Не каза. А и аз не попитах. Не е нормално да питаш някого откъде се обажда. Това не е първото, което ти хрумва, нали? Помислете. Вие питате ли хората откъде се обаждат?

— Какво искаше? — продължи Райм.

— Добре, добре. Искаше да знае дали още поддържам връзка с някого от цирка, който изгоря. Цирка на Хасбро. Само че той тогава беше в Охайо. Преди три години. И „Хасбро“ вече не работи. След пожара го продадоха и сега дава съвсем други представления. Защо ми е да поддържам връзка с някого? Аз живея в Рино. Казах му, че не поддържам. И той пощуря.

Райм се намръщи.

— Ядоса ли се? — поиска да уточни Сакс.

— О, и още как!

— Продължавайте — подкани го нетърпеливо Райм. — Какво друго каза?

— Това беше. Тъй де, нищо важно. О, не пропусна да ухапе. Да забие нокти. Както в добрите стари времена… Знаете ли как беше, когато се обади?

— Как? — насърчи го Райм.

— Каза просто „Ерик е.“ Не, да речем: „Здравей“ или „О, Джон, как си? Помниш ли ме?“ Просто „Ерик е.“ Не бяхме разговаряли след пожара. А той какво ми казва? „Ерик е.“ Толкова години се мъча да се отърся и тъкмо си мислех, че съм се измъкнал от него… а то все едно нищо не съм направил. Не съм сторил нищо нередно. А той ми говори, сякаш вината е изцяло моя. Все едно да носиш храна по домовете и този, който я е поръчал, да каже, че не е искал това. Той си е втълпил, че именно ти си му объркал поръчката.

— Не каза ли нещо друго?

В отговор прозвуча тежка въздишка.

— Можете ли да ни разкажете нещо за него? — поде Сакс. — Други приятели, любими места, любими занимания?

— Разбира се — сопна се Китинг. — Илюзионизмът.

— Моля? — не разбра Райм.

— Той му беше и приятел, и любимо място, и любимо занимание. Разбирате ли? За него нямаше нищо друго. Беше напълно вглъбен в професията си. — Кажете ни нещо за начина му на мислене — намеси се Сакс.

Последва дълга пауза, сетне събеседникът им отговори:

— В продължение на три години по петдесет минути два пъти седмично се опитвам да го разбера и не мога. Три години, през цялото време след пожара. Само като си спомня — и в гърлото ми засяга бу… — Китинг се изсмя рязко. — Исках да кажа — засяда буца. Май имам какво да споделя с психоаналитика си в понеделник, не мислите ли?

Райм виждаше, че всички останали от екипа започват да нервничат от несвързаните приказки на Китинг.

— Научихме, че жена му загинала при пожара — рече той. — Знаете ли дали има някакви близки?