Джефри Дивър - Невидимия

— Добре — похвали го Сакс. — Бях забравила, че край езерото, когато спасихме Марстън, също звучеше така. Какво друго каза?

Райм погледна тъмния таван на малката стая за гости и поклати глава:

— Това е. Заплашваше или да ме изгори, или да ме нареже… Между другото намери ли бръснарските ножчета?

— Не.

— Ето, това е. За това говоря, за уликите. Сигурен съм, че хвърли ножчето в панталона на пижамата ми. Лекарите не го откриха. Трябва да е паднало. Виждаш ли, ето такива неща трябва да търсиш.

— Може изобщо да не е паднало в панталоните ти — намеси се Кара. — Номерът ми е познат. Ножчето е останало в ръката му.

„Може би в момента бавно се кастрираш…“

— Е, имам предвид, че човек не е склонен да слуша много внимателно някого, когато го измъчват.

— Хайде, Райм, представи си пак как се случи. Рано вечерта е. Ние с Кара сме излезли за вечеря. Ти гледаш уликите. Том те качва горе. Ти си уморен, нали?

— Не — отсече Райм, — не бях уморен. Но той въпреки това ме качи горе.

— Представи си, че изобщо не си доволен от това.

— Не, не бях.

— Значи си горе в стаята.

Той си представи лампите, птиците, Том, който затваря вратата.

— Тихо е… — започна Сакс.

— Не, никак не е тихо. Отсреща има цял цирк. Както и да е, нагласих будилника…

— За колко часа?

— Не знам. Какво значение има?

— Една подробност може да ни наведе на две други.

Той се намръщи презрително:

— Това къде го прочете? В някое ръководство за самоусъвършенстване?

Тя се усмихна:

— Измислих си го. Но звучи добре, не смяташ ли? Можеш да го използваш в новото издание на книгата си.

— Не пиша книги за свидетели. Пиша книги за веществените доказателства.

Този остроумен отговор го накара да се почувства победител.

— И така, как разбра, че е там? Чу ли нещо?

— Не, почувствах течение. Отначало помислих, че е от климатичната инсталация. Обаче беше той. Дишаше във врата и до бузата ми.

— Защо?

— За да ме уплаши, предполагам. Между другото, оказа се ефективно. — Райм затвори очи; спомените започнаха да се връщат. — Опитах се да телефонирам на Лон, но той… — Погледна Кара. — Той ме хвана. Заплаши да ме убие… не, да ме ослепи, ако викам. Помислих си, че наистина ще го направи. Но… много странно, той изглеждаше впечатлен. Похвали ме за разсредоточаването…

— Как е влязъл?

— С полицая, който донесе уликите от нападението над Грейди.

— По дяволите — изръмжа Селито. — Отсега нататък ще проверяваме документите на всеки, който влезе. На всеки.

— Говорил е за разсредоточаване — продължи Сакс. — Похвалил те е. Какво друго каза?

— Не знам — измърмори Райм. — Нищо.

— Съвсем нищо ли? — прошепна тя.

— Не! Знам! — тросна се Райм.

Ядосан беше на Сакс, задето го измъчваше така. Задето не му позволяваше да пийне глътка уиски, което да му помогне да забрави ужаса.

Повече гняв обаче изпитваше към себе си, защото я разочароваше в очакванията ѝ. Тя обаче трябваше да разбере колко му е било тежко — под заплахата от пламъците, от дима, застрашаващ скъпоценните му дробове…

„Чакай. Дим…“

— Огън — заяви Линкълн Райм.

— Какъв огън?

— Мисля, че за него говореше най-много. Сякаш му беше фиксидея. Спомена за някакъв номер. „Горящото огледало“, точно така. По цялата сцена гори огън, доколкото си спомням. Илюзионистът трябва да се измъкне от тях. Превръща се в дявол. Или някой друг се превръща в дявол.

Райм и Сакс погледнаха Кара. Момичето кимна:

— Чувала съм за него. Изисква много подготовка и е доста опасен. Повечето собственици на зали за представления не разрешават да се показва.

— Той продължи да говори за огъня. Че бил единственото, което не можеш да имитираш на сцената. Че когато види огън, публиката тайничко се надява илюзионистът да изгори. После… спомних си още нещо. Той…

— Продължавай, Райм.

— Не ме прекъсвай — тросна се той. — Нали споменах, че се държеше, сякаш дава представление? Звучеше, като бълнува. Гледаше стената и говореше на някого. Все повтаряше „Моя не знам каква си публика“. Не си спомням как точно я наричаше.

— Играл е пред въображаема публика?

— Именно. Чакай… Мисля, че „уважаема“. Така се обръщаше: „Моя уважаема публика“.

Сакс се намръщи. Обърна се към Кара, която вдигна рамене:

— Ние винаги говорим на публиката. В миналото илюзионистите използвали изрази като „многоуважаема публика“ или „уважаеми дами и господа“. Но това вече звучи префърцунено. Сега се използва много по-фамилиарен език.